— Да, господине. — Единият от гренадирите провери пушката си. — Аз ще огледам отзад. При нужда просто викнете.
Момичето плъзна шоджи. Ори Риома, шиши от нападението на Токайдо, лежеше върху футони, чаршафът беше мокър, една прислужничка му вееше. Ококори очи, когато видя Хоуг, а не Почетния доктор, гигантския лечител, когото очакваше, и се измъкна навън, щом европеецът влезе тежко.
Ори беше в безсъзнание, в кома — мечовете му лежаха на ниска лавица наблизо, имаше подредени цветя в такояма. Хоуг приклекна. Челото на младежа гореше, лицето му бе зачервено — опасно висока температура. Причината беше очевидна; Хоуг смъкна превръзката от рамото му и горната част на ръката.
— Господи — измърмори той, като видя колко е загноила, блъсна го отвратителна миризма, а тъканта бе почерняла, — гангрена около раната от куршума.
— Кога е бил прострелян?
— Тя не знае точно. Преди две или три седмици.
Докторът погледна раната още веднъж. После, забравил за присъстващите, излезе, седна на ръба на верандата и се загледа в пространството.
„Единственото, от което се нуждая сега, е моята чудесна болница в Хонконг и добрите хирургически инструменти, чудесните ми медицински сестри Найтингейл и малко късмет, за да спася този злочест младеж. Шибани пушки, шибани войски, шибани политици…
За Бога, през целия си живот се опитвах да закърпвам осакатяванията от оръжия, в повечето случаи не успявах — шест години с Източна индийска компания в шибания Бенгал, петнайсет години в колонията и годините на Опиумната война за наркотици, доброволец в Крим, най-кървавата от всички войни, с отделението на хонконгската болница. Шибани пушки! Господи, какво прахосване!“
След като си наложи да се успокои, лекарят запали пура с рязани краища, издуха дима, после хвърли клечката кибрит. Шокираният прислужник веднага се втурна напред и взе оскърбителния предмет.
— О, съжалявам — измърмори Хоуг, не бе забелязал невероятната чиста наоколо. Вдъхна дълбоко, после прогони от мислите си всичко, освен младежа. Миг по-късно се реши, понечи да хвърли угарката, спря се и я подаде на прислужника; онзи се поклони и отиде да я зарови.
— Ченг-син, кажи й, че съжалявам, но независимо дали ще оперирам или не, брат й ще умре. Съжалявам.
— Тя казва: „Ако умре, е карма. Ако не му се помогне, ще умре днес-утре. Моли да опитате“ — добави Ченг-син меко: — Доктор овладял науките, този младеж е важен. Важно е да опитате, хей?
Хоуг погледна момичето. То му отвърна с поглед.
— Додзо, хо ге сама — рече. — Моля!
— Много добре, Уки. Ченг-син, кажи й отново, че не мога да обещая нищо, ала ще опитам. Ще ми е нужен сапун, много гореща вода в купи, много чисти чаршафи, много чаршафи, разкъсани на ивици, и превръзки, много тишина и някой със силен стомах. За да ми помага.
Момичето веднага посочи себе си:
— Соджи шимасу. Аз ще го направя.
Хоуг се намръщи.
— Кажи й, че ще е много неприятно, много кръв, много мръсотия и ще бъде грозно. — Видя я как слуша внимателно китаеца, после отговори с очевидна гордост.
— Гомен насай, хо ге саи, укаримасен. Уаташи самурай десу.
— Тя казва: „Моля да ме извините, разбирам, аз съм самурай.“
— Не зная какво означава това за вас, красива млада госпожо, и не знаех, че жените също могат да са самураи, но няма значение.
Хоуг разбра бързо, че една от характеристиките на самурая беше храбростта. Тя нито веднъж не се поколеба по време на почистването на раната, изрязването на инфектираната тъкан, изтичането на вонящата гной до червено; кръвта шуртеше от частично засегната вена, докато докторът успя да спре кръвотечението и да зашие вената, сложи тампон, после отново — големите ръкави на кимоното на прислужничката, в което тя се бе преоблякла, навити и пристегнати, и шалът, с който бе завързала косата си отзад, скоро се изцапаха и вмирисаха. Работи около час, от време на време си тананикаше със запушени уши, със затворени ноздри, всяко усещане преувеличено повтаряше операцията, която бе правил хиляди пъти. Рязане, шиене, почистване, превързване. Най-накрая свърши.
Без да бърза, Хоуг се изпъна, за да отпусне мускулите си, изми ръцете си и свали кървавия чаршаф, който бе използвал вместо престилка. Ори беше поставен на края на верандата върху маса, а той стоеше в градината насреща му.
— Не мога да оперирам на колене, Уки — обясни лекарят.
Всичко, което изискваше, момичето изпълняваше без колебание. Нямаше нужда от болкоуспокоително за мъжа, който му бе представен като Хиро Ичикава, комата му бе дълбока. Един или два пъти Ори извика, но не от болка, просто някакъв кошмар. Като че ли се бореше с дявол там, но без сила.