Бабкот се запита дали Хоуг знае, че е запознат с неговия скандал: като млад д-р Хоуг бе с Източноиндийската компания преди около двайсет и пет години в Бенгал, там се беше оженил за индийка въпреки забраната и позорно бе изпратен вкъщи. Родиха им се дъщеря и син, а после тя бе умряла. Лондонският студ, мъглата и влагата бяха нещо като смъртна присъда за пришълците с индийски произход.
„Хората са толкова странни — помисли си Бабкот. — Ето го — фин, смел, преуспяващ англичанин, голям хирург, с деца наполовина индийци, отхвърлен от обществото в Англия, а се оплаква от произхода на Анжелик. Колко е глупаво, но още по-глупаво ще е да го крие.
Ами ти, ти си на двайсет и осем, имаше достатъчно време да се ожениш, но ще намериш ли някога жена като Анжелик, сама в Азия, където ще прекараш живота си в работа?
Няма, зная го. За щастие, Струан вероятно ще се ожени за нея, и това е. И аз ще го подкрепя, за Бога!“
— Може би г-жа Струан е само предпазлива като всяка майка — рече Бабкот, като знаеше колко голямо влияние над семейството има Хоуг — и се противопоставя, защото е твърде млад. Това е разбираемо. Той е тай-пан сега и задълженията му ще погълнат цялата му енергия. Но не мисля, че греша, Анжелик е млада дама, храбра и чудесна приятелка, а за упорита работа Малкълм ще се нуждае от цялата подкрепа, която може да получи.
Хоуг долови спотаена страст, направи си извод и заряза въпроса. Мисълта му се върна в Лондон, където сестра му и нейният съпруг отглеждаха сина и дъщеря му, винаги се мразеше, задето си тръгна от Индия, подчини се на заповедите и така я уби, прекрасната Арджуманд.
„Луд съм бил да заведа моята любима в онези ужасни зими, изгонен, без никаква работа. И да започвам всичко отначало. Господи, трябваше да остана и да се преборя с компанията, уменията ми на хирург щяха да ги принудят да ме приемат и щяха да ни спасят…“
Двамата часови на пост поздравиха, когато докторите минаха край тях. В трапезарията им бе сервирана маса.
— Уиски или шампанско? — попита Бабкот, после извика: — Лим!
— Шампанско. Мога ли да го отворя?
— Аз ще го направя. — Бабкот отвори виното, което чакаше в грегорианска сребърна кофичка с лед. — Наздраве! Лим?
— И щастие! — Те чукнаха чашите си. — Идеално. Как е твоят готвач?
— Честно казано, ужасен, но качеството на нашите морски храни е добро, скариди, миди… дузина различни видове риба. По дяволите, Лим. — Бабкот въздъхна. Негодникът е за бой. Да го напсувам ли, що ли?
Нямаше го в килера за храна. Нямаше го в кухнята. Накрая го откриха на алеята в градината. Беше съсечен, главата му хвърлена настрани. На нейното място се мъдреше глава на маймуна.
— Не, госпожо — рече мама-сан, силно изплашена.
— Не можеш да оставиш Ори-сан тук до утре, трябва да си тръгнете призори.
Сумомо рече:
— Толкова съжалявам, че Ори-сан ще остане до…
— И аз, но след нападението на Анджо преследването на шиши е голямо, дават награди за сведения и наказват със смърт всеки, който е подслонил шиши.
— Тази заповед важи за Йедо, а не тук, в Канагава — отвърна Сумомо.
— Много съжалявам, някой е проговорил… — Мама-сан стисна устни. Казваше се Норико и те бяха сами в нейната лична постройка в кръчмата на Среднощните цветя, и двете коленичили върху лилави възглавници. В стаята гореше свещ, на ниска маса бе сервиран чай и тя току-що се бе върнала от среща с търговеца на ориз, който беше вдигнал лихвата на ипотеката и от 30 на 35%; бе го молила за отстъпка. „Кучи син“ — помисли си тя.
— Тази сутрин чухме, че „Смелчаците“ са…
— Кои?
— „Смелчаците“. Те са специални патрули на Бакуфу за разследване, хора безпощадни. Пристигнаха нощес. Очаквам да ме посетят. Много съжалявам, призори той трябва да се махне.
— Ще го държиш, докато се оправи.
— Не се осмелявам! Не и след кръчмата на Четиридесетте и седем ронини. „Смелчаците“ не знаят що е пощада. Не искам да набучат главата ми на кол.
— Това беше в Йедо, тук е Канагава. Кръчмата на Среднощните цветя. Толкова съжалявам, Хирага-сан ще настоява.
— Никой не настоява тук, госпожо — остро отвърна Норико. — Дори Хирага-сан. Имам син, за когото трябва да мисля, както и за къщата си.
— Правилно. А аз трябва да мисля за приятеля на брат си и за съюзника на Хирага. А също и за лицето на брат си. Натоварена съм да уредя дълговете му.
Норико зяпна:
— Всички дългове на Шорин ли?
— Половината сега, половината, когато управлява соно-джой.