— Ако се наложи да отстъпим, не се безпокойте — рече Хирага по здрач, щом останалите пристигнаха в Йедо. — Достатъчно е, че можем да проникнем толкова близо до замъка. Целта ни тази вечер е ужасът — да убиваме и разпространяваме ужас, да ги накараме да повярват, че няма човек или място извън нашия досег и нашите шпиони. Ужас, прониквате и излизате моментално, максимално бързо, и никакви произшествия. Довечера, ни се открива рядка възможност — усмихна се той. — Когато Анджо и старейшините отмениха санкин-котай, те изкопаха гроба на шогуната.
— Двореца ли ще подпалим, братовчеде? — оживено попита Акимото.
— След убийството.
— А кой е той?
— Стар, сивокос и почти плешив, слаб и дребен, Утани, старейшина в роджу.
Всички зяпнаха.
— Даймио на Уатаса?
— Да. За нещастие, не съм го виждал. А някой от вас?
— Мисля, че бих го разпознал — обади се осемнайсетгодишен младеж с дълбок белег на лицето. — Мършав е като болна кокошка. Веднъж го видях в Киото. Значи довечера ще изпратим един старейшина в отвъдното, е, даймио, е? Добре! — Младежът се ухили и се почеса по белега, останал от неуспешния опит на Чошу да завземе „Дворцовите порти“ в Киото миналата пролет. — Утани няма да излезе никъде повече след тази нощ. Той е луд да спи извън стените и държи този факт да се знае! И без телохранители? Глупак!
Джун, седемнайсетгодишен, най-предпазливият, се обади:
— Извини ме, Хирага-сан, но сигурен ли си, че това не е капан с примамка от лъжливи сведения? Йоши го наричат Лисицата, Анджо е още по-лош. Обявени са големи награди за главите ни, нали? Съгласен съм с брат си, как може Утани да е толкова глупав?
— Защото има тайна среща. Той е педераст.
Останалите се втренчиха в него озадачени.
— Защо му е притрябвало да крие тайната си?
— Младежът е един от приближените на Анджо.
— Со ка — очите на Джун заблестяха. — В такъв случай, струва ми се, и аз бих пазил тази тайна. Но защо едно красиво момче ще се даде на някой като Утани, щом вече си има могъщ господар?
Хирага вдигна рамене.
— За пари, за какво друго — Нори е скъперник, Утани е прахосник, нали неговите селяни са обложени с най-високите данъци в целия Нипон? Не стигат ли дълговете му до небето? Не е ли известен с това, че лапа златни обани като зърна ориз? Скоро по един или друг начин Анджо ще напусне тази земя. Може би хубавецът си мисли, че Утани ще оцелее и си струва да поеме риска. Утани има влияние в Двора, нали? Коку! Защо не, семейството му вероятно бедства и затъва в дългове — не живеят ли почти всички самураи под ранга на хиразамурай на границата на мизерията?
— Наистина.
— Така е от четвъртия шогун насам — додаде горчиво осемнайсетгодишният, — почти двеста години. Даймио взимат всичките данъци, продават самурайски чинове на гнусните търговци, все повече и с всяка изминала година, и на всичко отгоре орязват нашите заплащания. Даймио ни предадоха нас, техните предани слуги!
— Прав си! — рече ядно Акимото. — Баща ми трябваше да се цани за ратай, за да изхрани братята и сестрите ми…
— На нашия са му останали само мечовете, няма къща, една колиба — обади се Джун. — Ние така сме затънали в дългове от прадядо насам, че никога няма да можем да изплатим заемите. Никога.
— Зная как да се отървем от тези мръсни поклонници на парите: да анулираме дълговете си към тях или да ги убием — рече и друг. — Ако даймио понякога се отървават от дълговете си по този начин, защо ние да не постъпваме така?
— Чудесна идея — съгласи се Акимото, — но ще ти струва главата. Господарят Огама ще те накаже за назидание, в случай че собствените му длъжници спрат да си плащат — както и сега взема данъците за четири години напред!
Друг се намеси:
— Възнаграждението на моето семейство не се е променило от битката при Секигахара, а цената на ориза се е покачила сто пъти оттогава. Ние трябваше да станем търговци или да варим саке. Двамата ми чичовци и по-големият ми брат зарязаха мечовете си и се захванаха с търговия.
— Ужасно, да, но и аз мислех същото.
— Даймио предадоха всички ни.