— Нищо — отвърна Джейми, заболя го за момчето. Малкълм виждаше корабите и хоризонта, а отвъд хоризонта се намираха Хонконг и хълмът Виктория, и всичките му приятели, и всичките му врагове. Сега тя оглавяваше списъка им. „Дори има нещо забавно. Само преди миг бях на върха на щастието си…“
Отегчено разказа на Джейми за великолепния си план, за отказа на Туийт и за прекрасния проект на „Небесния“.
— Но вече за нищо не става.
Джейми бе потресен колкото Малкълм. Не можеше да си събере мислите.
— Може би… ще ни се удаде да убедим Туийт. Навярно волно пожертвувание за църк…
— Той отказа; отец Лео — също.
— Исусе Христе, и него ли си молил?
Малкълм разправи и за тази среща и Джейми съвсем се стъписа.
— Всемогъщи Боже, тай-пан, щом се е стигнало чак дотам… може пък… да намерим друг капитан.
— Няма голяма надежда, Джейми. При всички случаи „Небесния“ подчерта да си държим езика зад зъбите, докато не приключим, особено пред Сър Уилям, който е в правото си да забрани, тъй като ние с Анжелик сме непълнолетни. А ако майка ми го уведоми официално, Сър Уилям е длъжен да съобщи на Сьоратар. Тя победи… Проклета да е!
Малкълм отново отправи поглед към хоризонта. В миналото, щом ги сполетеше бедствие, например, когато се удавиха близнаците, майка му не го казваше направо, но той винаги бе усещал, че Тес обвинява него; че ако бе отишъл с тях, нещастието едва ли щеше да се случи. И тогава, както и сега, очите му се пълнеха със сълзи, но Малкълм ги потискаше и това усилваше страданията му. Постъпваше така, защото: „Един тай-пан никога не плаче.“ Цял живот му го бе набивала в главата. Бе я запомнил с тези думи: „Тай-панът никога не плаче, той стои над тези неща, продължава да се бори като Дърк, никога не плаче, а носи бремето си.“ Тес повтаряше ли, повтаряше, макар, че баща му се разплакваше лесно.
„Така и не разбрах до каква степен го е презирала. Тя никога не плаче, поне аз не си спомням някога да е плакала. И аз няма да плача. Ще си нося бремето. Заклех се да стана достоен тай-пан и ще бъда. Отсега нататък тя не ми е майка. Край, Тес. Да, Тес, аз ще те надвия.“
Отправи поглед към Джейми, чувстваше се толкова стар и толкова самотен.
— Хайде да слизаме.
Джейми понечи да каже нещо и млъкна. Имаше странно изражение. Посочи отсрещната пейка; и там се виждаха пакети с поща.
— Какво?
— Ами… пощата на Дребосъка Уили. Бертрам, новото момче за всичко на Легацията, е болен, така че предложих… да взема пощата вместо тях. — Ръцете и гласът на Джейми трепереха. Той повдигна големия пакет с писма — вързаният накръст канап бе запечатан с правителствения печат в средата, но все пак с лекота прелистиха пликовете и намериха нейните две писма до Сър Уилям и адмирал Кетърър.
— Ние… стига да имаме време… и… и късмет… бих могъл… аз ще успея… да ги измъкна.
Косата на Малкълм настръхна. Ограбването на кралската поща се наказваше с обесване.