— Хай, гомен насай, Фурансу-сан — петна като твоите, но преди година, моя сукоши, малко, хай, малко, Фурансу-сан, сукоши, не лошо, отиде си — рече тя любезно със сладката си усмивка на обичайната й смесица от японски и малко английски. — Хана каза мама-сан. Мама-сан казва види лекар, той казва, не лошо. Не лошо петно, но защото точно тогава започна спи и била малка. Доктор каза моля в храма и пия лекарство, уф! Но няколко седмици всичко отиде — добави тя щастливо. — Всичко отиде преди година.
— То не си е „отишло“!
— Защо гняв! Не безпокой. Аз моля в храм, както лекар казва, плащам на свещеник много таели, аз ям… — Лицето й се сгърчи от смях. — Яде ужасно лекарство. Няколко седмици, всичко мина.
— Не е минало. Няма… няма лечение!
Хана го погледна странно.
— Всичко мина, ти ме виждаш, тялото ми всичко, колко пъти, нее? Разбира се, че всичко мина.
— За Бога, не е!
Още едно намръщване, после японката вдигна рамене.
— Карма, нее?
Той избухна. Нейната уплаха беше огромна, тя склони глава до татами и жалостиво започна да го моли за прошка.
— Не е лошо, Фурансу-сан, мина, доктор каза, мина. Ти видиш същия доктор, скоро всичко мине…
Отвън зад техните шоджи стени се чуваха стъпки и шепот.
— Трябва да идеш при английския лекар! — Сърцето му туптеше в ушите и той се опитваше да говори ясно. Знаеше, че ходенето на лекар, на който и да било, е безполезно и че понякога белезите могат да бъдат заличени временно, но е сигурно, както че ще съмне, че някой ден ще се появят неудържимо. — Не разбираш ли? — изкрещя й. — Няма никакво лечение!
Хана просто остана наведена, разтреперана като марионетка и мълвеше монотонно:
— Не лошо, Фурансу-сан, не лошо, всичко мине…
Андре се върна към действителността и погледна Сьоратар.
— Когато я попитах, каза, че била лекувана преди година. Вярваше, разбира се, вярваше, че е излекувана. Аз, о, да, аз крещях и я питах защо не е признала на Райко-сан, а тя измърмори, че каквото имало да се казва, го бил казал лекарят, че е нищо, и нейната Мама-сан трябва да е казала на Райко-сан, ако е било важно.
— Но това е ужасно, Андре. Бабкот видя ли я?
— Не. — Изпи нова глътка коняк, ала не усети неговата горчивина, после изрече на един дъх, изгубил надежда, че ще може да го сподели с някого. — Бабкот ми каза, че сифилисът… той счита, че ранният сифилис при заразена жена може да се прояви без петна и че тя невинаги го предава, — не всеки път, когато спиш с нея. Един Господ знае защо, но е неизбежно да стане някой път, ако човек продължи сеансите, а щом се появи раничка, си загубен. След месец или повече раничката или раничките отминават и си мислиш, че няма страшно, но не! — Сега вената по средата на челото на Андре изпъкна, потъмня и запулсира. — Седмица или месеци по-късно идва обривът, това е вторият стадий. Той е по-силен или по-слаб, зависи само от Господа, и понякога донася хепатит или менингит, а обривът остава или се скрива, също зависи от Господа. Последният стадий, ужасният, се появява по всяко време, по всяко време, от месец до трийсет години по-късно.
Сьоратар извади носна, кърпичка и попи челото си, молеше се да се спаси, мислеше си колко често бе посещавал Йошивара при своята собствена мусуме, която сега пазеше само за себе си, но как да гарантира, че си няма и друг любовник. Как човек може да го докаже или опровергае, щом следва сблъсък с мама-сан, нея я интересуваше само как да те оскубе!
— Имал си право да я убиеш — рече той мрачно. — И мама-сан.
— Райко не е виновна. Казах й, че никое от момичетата в Йошивара не ми харесва. Исках някоя млада, по-особена, девствена или нещо такова. Помолих я да ми намери цвете, обясних й точно какво желая и тя го направи, а Хана-чан беше каквато желаех, идеална — идваше от най-добрите къщи в Йедо. Не можеш да си представиш колко хубава е… беше.
Спомни си как сърцето му заби, когато Райко за първи път му я показа, докато бъбреше с другите момичета в съседната стая.
— Тази, Райко, с бледосиньото кимоно.
— Съветвам те да останеш с Фуджико или Акико или с някое от моите момичета — бе отвърнала Райко; когато поискаше, произношението й беше добро. — След време ще ти намеря друга. Ето, малката Сайко. След година-две…
— Тази, Райко. Тя е идеална. Коя е?
— Казва се Хана, Цветето. Нейната Мама-сан твърди, че хубавото малко същество е родено близо до Киото, купена е три или четиригодишна, за да я обучават за гейша. — Райко се усмихна. — За щастие не е гейша, ако беше гейша, нямаше да я предлагат, съжалявам.