— Не знаех нищо за това. Сигурен ли сте?
Горнт се усмихна с характерната си усмивка, в която нямаше неприязън.
— Да. Уилф Тилман бил болен от треската на Хепи вали — от малария. Дърк Струан притежавал хининова кора, която би го излекувала, но отказвал да му даде или продаде от нея, защото се надявал Уилф да умре. Както и Джеф Купър. — Гласът му прозвуча раздразнено. — Бостънският янки му желаел смъртта.
— Защо? И защо тай-панът е искал Тилман да умре?
— Мразел го е — имал различни възгледи от неговите. Покрай другото Уилф притежавал роби, нещо напълно законно в Алабама по онова време, та дори и сега. Пък и Струан искал да помогне на Купър да поеме управлението на фирмата. След смъртта на Уилф Джеф откупи дяловете му на безценица и лиши моето семейство от останалите ни наследствени пари. Дърк е виновен.
— Ние наистина имаме съвместно предприятие с Купър-Тилман за хинин, господин Горнт, и сме стари приятели. Колкото до останалото, не зная нищо, а и не ми се вярва. Ще проверя веднага, щом се върна в Хонконг — рече Малкълм.
Горнт вдигна рамене.
— След години Купър призна, че никога не е одобрявал Уилф Тилман. Предавам ви думите му точно: „Виж какво, момко, Уилф си получи заслуженото, той беше робовладелец и не го биваше за нищо, през целия си живот не е работил и един ден. Този твой южняшки господинчо беше долен човек. Дърк правилно е дал малкото си хинин на други, за които е преценил, че го заслужават. Аз, аз работих през всичките тези години, аз създадох компанията, която издържаше майка ти, пастрока ти и теб.“
Гласът на Горнт трепна, после момъкът отново се успокои. Външно.
— Каза ми и някои други неща, сър, които… които сега не са от значение. Най-важното бе, че ни лиши от полагаемите ни се по наследство законни нари. Тогава започнаха кавгите между мама и пастрока ми и ние се плъзнахме по наклонена плоскост. И чак след много години открих, че джентълменът от Ричмънд се е оженил за нея заради парите й, неговата търговия с памук и тютюн си бяха чиста измама. Той чисто и просто бе картоиграч, при това без късмет, и мама постоянно бе плащала дълговете му.
Тя ми разказа всичко това, когато умираше. Но пастрокът ми не се държеше лошо с мен, изобщо никак — просто ме пропъди. Цял живот отвсякъде ме прогонват. Сега настъпи време за отмъщение.
— Не виждам защо обвинявате мен.
— Не ви обвинявам.
Малкълм се втренчи в събеседника си.
— Мислех, че „саби или шпаги“ е началото.
— Хрумването не беше мое, вече ви казах. Дадох на господин Грейфорт да разбере, че тая няма да я бъде. Ще стане за смях, ако се опита да настоява.
Малкълм помълча и рече:
— Май не го харесвате много.
— Безразличен ми е. Дойдох тук, за да се уча от него един месец и да поема управлението, когато той се оттегли догодина. Такъв е планът, стига да реша да постъпя при Брокови.
— Нищо чудно да ви се наложи доста по-рано да поемете управлението — забеляза Малкълм по-твърдо.
— Следващият четвъртък, ако даде Бог.
— Сериозно ли сте решен да участвате в този дуел?
— Да.
— Може ли да ви попитам за истинската причина?
— Той се постара всячески да ме предизвика. Сигурно Брок му е дал такива указания. За Струанови е най-добре да го премахна.
— А ще отстраните ли и мен, когато се изправя срещу Струанови?
— Ще ви се противопоставя, ще се съревновавам с вас, ще ви спра, ако мога, но не бих искал да се бия с вас. — Малкълм се усмихна добродушно. — Този разговор е същинска лудост, господин Горнт. Лудост е да бъдем толкова доверчиви и откровени, но ето че сме такива, и толкоз. Вие говорите за мъст. Решен сте да ни нападнете заради онова, което според общото мнение дядо ми е причинил на Уилф Тилман, така ли?
— Да — усмихна се Горнт. — Когато му дойде времето.
— Ами Джеф Купър?
Усмивката на госта се стопи.
— И него също. Когато му дойде времето. — За момент гласът на Горнт пресипна от злоба. — Но това не е най-съществената част от моето отмъщение. Искам да съсипя Морган Брок, а за тази цел сте ми нужен вие… — Той избухна в смях. — Боже, господни Струан, само ако можехте да се видите отстрани.
— Морган ли? — запъна се Малкълм.
— Да. — Горнт засия в усмивка. — Не мога да се справя сам, ще ми трябва вашата помощ. Ирония на съдбата, нали?
Струан се изправи, отърси се като мокро куче, протегна се и отново седна с разтуптяно сърце. Наля си нова чаша, разсипа малко върху бюрото и я гаврътна. Горнт през цялото време го наблюдаваше и изчакваше, доволен от ефекта, който думите му бяха предизвикали.