— Тази къща харесва ти, Хиноде? — опитваше се да изглежда заинтересован, при все че единствената му натрапчива мисъл бе да я види напълно гола.
— По-важно е да ти харесва на теб, Фурансу-сан.
Съзнаваше, че малката върши онова, на което е обучена, и отговорите, както и действията й са автоматични. Стараеше се той да се чувства непринудено, каквото и да изпитваше тя самата. Андре бе в състояние да разчете мислите на повечето японци, виж, на японките — почти никога. „Но така е и с повечето французойки — помисли си. — Жените са далеч по-потайни от нас, по-практични.
Хиноде изглежда толкова спокойна, както си седи неподвижно. Дали в нея бушува вулкан, дали е тъжна или ужасена… А може би е преизпълнена с такъв страх и омраза, че е онемяла.
Пресвета майко, прости ми, ала чувствата и не ме интересуват, поне в този момент; по-късно — може би, не и сега.
Защо се е съгласила? Защо?
Впрочем не бива никога да питам за това. Тази точка е тежка за изпълнение, но пък внася някаква пикантност, а може би е последицата, която ще ме съсипе — ще съсипе и двама ни. Не ме е грижа, побързай!“
— Искаш ли да хапнеш? — попита го Хиноде.
— В момента… не… не съм гладен. — Андре не можеше да откъсне очи от нея, нито да прикрие желанието си. По гърба му се стичаше пот на тънки струйки.
Беглата й усмивка не се промени. Тя въздъхна. После, без да бърза, развърза с дългите си пръсти своя оби, изправи се и горното й кимоно се свлече. През цялото време го наблюдаваше невъзмутима като статуя. Миг по-късно свали долното кимоно, след това първия си комбинезон, след него втория и накрая — препаската. Обърна се бавно, за да я разгледа, пак се завъртя и застана пред него. Беше прекрасна.
Андре едва дишаше, докато я наблюдаваше как коленичи, взема купичката си и отпива — веднъж, дваж. Пулсът му сякаш щеше да пръсне главата, гърлото, слабините му. Не беше в състояние да се владее.
Бе обмислял дни наред колко изискани ще бъдат думите, жестовете и движенията му, колко галски и японски, светски и опитни, как ще се превърне в най-добрия любовник в живота й, когото тя винаги ще желае, без да съжалява. Как първото им сливане ще остане паметно и прекрасно. Беше паметно, но не и прекрасно. Желанието го сграбчи. Андре се пресегна, бързо я повали на футоните и там се държа нечовешки.
Оттогава не бе виждал нито нея, нито Райко. Отбягваше Йошивара. На другия ден изпрати на Хиноде бележка, че ще я предупреди кога възнамерява да я посети отново. Междувременно бе изплатил още една вноска злато на Райко. Заплатата му за две години напред бе заложена срещу стойността на договора. А после щеше да му излезе още по-скъпо.
Вчера бе съобщил на Хиноде, че тази вечер ще я посети.
Подвоуми се на прага на тяхната веранда. Шоджи бяха затворени за през нощта. Отвътре го зовеше златна светлинна. Пулсът му бе ускорен като тогава. В гърлото си усещаше буца. Някакви скрити гласове, долни и гнусни, насочени срещу самия него, му крещяха да се маха, да се самоубие — всичко друго, само да не се види в очите й, запечатан в тях като в огледало с цялата си гнусота. Остави я на мира!
Цялото му същество бе готово да избяга и същевременно желаеше отново да я обладае по какъвто и да е начин, по всякакъв начин, по-лошо отпреди, на всяка цена. Мразеше се. По-добре да умре и да приключи с орисията си, но първо — нея. „Трябва!“
С усилие си събу обувките и плъзна вратата. Тя седеше на колене точно както тогава, със същите дрехи, със същата усмивка, пак толкова красива, същата изящна ръка му махна да седне до нея и същият нежен глас го покани:
— Приготвих сакето, както ми казаха, че го обичаш. Студено. Винаги ли пиеш студено саке?
Той ахна. Очите й, изпълнени с такава омраза, когато си бе тръгнал от нея, сега се усмихваха със сладка свенливост, както в първия миг.
— Какво?
Хиноде отново повтори със същия тон, сякаш нищо не бе казала:
— Приготвих сакето, както ми казаха, че го обичаш. Студено. Винаги ли пиеш студено саке?
— Аз… да… да — едва чуваше гласа си — така му бучаха ушите.
Момичето се усмихна.
— Странно, че пиеш студени напитки през зимата. Твоето сърце и зиме, и лете ли е студено?
Андре като папагал повтори правилните отговори; без труд бе запомнил всяка дума и случка, те оставаха неизгладими в паметта му. И макар гласът му да звучеше колебливо, малката сякаш не забелязваше, просто продължаваше да се държи като тогава. Очите й бяха скосени и спокойни.
Нищо не се бе променило.
— Искаш ли да хапнеш? — попита го Хиноде.
— В момента… не… не съм гладен.
Беглата й усмивка бе същата. Както и въздишката. Тя се изправи. Ала този път намали пламъчето в петролната лампа и отиде в спалнята, която Андре бе осквернил. Там Хиноде напълно изгаси светлината.