— Има ли новини от Киото?
— Много са странни — отвърна шоя, доволен, че му се е паднал удобен случай. — Моите господари ми съобщиха, че шогунът и принцеса Язу са пристигнали благополучно и се намират в двореца. Патрулите на Огама устроили още три засади на шиши… не, толкова съжалявам, още няма подробности колко души са избити. Господарят Йоши и господарят Огама почти не напускат стените… Но сега, както някога, самураи на шогуната охраняват Портите.
Хирага се ококори:
— Така ли?
— Да, Отами-сама. — Шоя се зарадва — рибата клъвна. — Странното е, че недалеч от Портите тайно са разположени поделения от самураи на Огама и от време на време враждуващите военачалници се съвещават помежду си.
— Любопитно — изсумтя Хирага.
Шоя кимна и тъй като бе добър рибар, засече рибата с въдицата:
— Ах, да, сигурно за теб не е от значение, но моите повелители са сигурни, че двамата шиши, за които ти бях споменал, Кацумата и Такеда от Чошу, успели да избягнат залавянето в Киото и пътуват по Токайдо.
— За Йедо ли?
— Моят господар не ми съобщи. Очевидно тази вест не е важна. — Шоя отми малко саке, та да прикрие колко се забавлява с опитите на Хирага да не се издаде, че изгаря от любопитство.
— Всичко, свързано с шиши, е много съществено.
— А, в такъв случай… макар да е неразумно да разправям слухове — шоя се правеше на объркан, като по този начин преценяваше кога да извлече улова си на брега, — но из кръчмите в Киото се чува, че от първата засада успял да се спаси и трети човек. Жена, жена самурай, веща в умението да борави с шурикен… Какво има, Отами-сама?
— Нищо, нищо. — Хирага се мъчеше да си възвърне самообладанието, хиляди въпроси се рояха в главата му. В училището на Кацумата само една жена бе придобила това умение. — Та за какво говорехме, шоя? Жена от самурайско потекло била избягала?
— Слухове, Отами-сама. Глупости. Още саке?
— Благодаря. Има ли още нещо за нея?
— Не. Не си струва да говорим за тая безсмислена мълва.
— Може би ще ти се удаде да… да проучиш дали в тези глупости няма някаква истина. Ще ми се да зная. Моля те.
— В такъв случай… — Шоя отбеляза наум отстъплението, скрито в „Моля те“, и със сладникав глас, който съдържаше нотка на покорство, продължи: — Гиокояма смята за чест да услужи по всякакъв възможен начин на такива уважавани клиенти като теб и семейството ти.
— Благодаря. — Хирага допи сакето. „Сумомо е била в Киото с Кацумата… Къде ли е сега, защо не си е отишла в Шимоносеки, както й наредих, какво ли е правила? Щом е избягала, къде е?“
За отплата, макар и да му струваше усилие, отложи въпросите си за по-късно и се съсредоточи. Извади сноп бележки и заобяснява, като отчасти рецитираше наизуст какво му бяха говорили „Тайра“ и „Мъкфей“ в продължение на часове. Шоя го слушаше напрегнато, благодарен, че жена му тайно ги подслушва и записва всичко.
Мисълта на Хирага скачаше ту към заемите, ту към финансирането, ту към банкерството, без да е наясно с повечето от чутите неща. Шоя остана впечатлен от паметта му, способна да попива напълно чуждата материя, и сериозно го похвали:
— Забележително, Отами-сама.
— И още един много важен въпрос. — Хирага си пое дълбоко дъх. — Мъкфей рече, че гай-джин имат нещо като пазар, шоя, фондов борс. Там не се продават и купуват стоки, а само малки напечатани хартийки, наречени книжа или акции, които по някакъв начин представляват пари, огромни суми пари, всеки акции е дял от компани.
Пийна малко чай. Забеляза, че шоя май не схваща за какво става дума, и отново си пое дълбоко дъх.
— Да речем, че даймио Огама даде цяла Чошу, цялата й земя и реколтата от нея, на Чошу компани и постанови чрез документ, че компани се разделя на десет хиляди равни части, на десет хиляди акции, разбираш ли?
— Мисля… да, продължавай.
— По този начин фонд на Чошу компани е десет хиляди акции. После даймио от името на компани предлага всички или само част, или известен брой акции на някого с пари. За своите пари мъжът или жената получават тези хартийки, които показват колко акции от Чошу компани са купили. Значи този човек става собственик на такава част от компани и следователно на пропорционален дял от богатството й. Парите им се превръщат в кайпитая, мисля, че така го нарече гай-джин Мъкфей, нужен за ръководенето и увеличаването на богатството на компани — да се изплащат възнаграждения, да се обработва земята, да се купуват оръжия и семена, да се ремонтират рибарските лодки, да се плаща за всичко необходимо за обогатяването и процъфтяването на Чошу, та цената на Чошу компани да се вдигне.