— Дали другите двама са отвлечени, Джейми? — гнусливо попита един американец.
— Не зная, Дмитрий. — Макфей се опитваше да накара мозъка си да работи. — По-добре е някой да се върне и да каже на сър Уилям да донесе… и да донесе саван или ковчег. — Пребледнял, той оглеждаше преминаващите тълпи, които благоразумно се стараеха да не обръщат глави към него, но внимателно наблюдаваха всичко отстрани.
Добре охраняваният, отъпкан път гъмжеше от дисциплинирани потоци пътници за и от Йедо, който един ден щеше да се нарича Токио. Мъже, жени и деца от всички възрасти, богати и бедни, всичките японци, само тук-там някой случаен китаец с дълга мантия. Болшинството бяха мъже, всички носеха различни по стил и скромност кимона и множество различни платнени и сламени шапки. Търговци, полуголи носачи, будистки свещеник в оранжеви раса, земеделски стопани, които отиваха или се връщаха от пазара, странстващи гадатели, писари, учители и поети. Много носилки и най-разнообразни паланкини5 за хора или стоки с двама, четирима, шест или осем носачи. Няколкото самураи крачеха важно сред тълпите и ги изгледаха кръвнишки, докато те преминаваха.
— Знаят кой го е направил, всички те — рече Макфей.
— Сигурно, мамка му! — Дмитрий Сибородин, американецът, як, тъмнокос мъж на трийсет и осем, облечен небрежно, приятел на Кентърбъри, кипна: — Би било дяволски лесно да притиснем един от тях. — Тогава забелязаха около дузина самураи, които стояха на групичка надолу по пътя и ги наблюдаваха. Повечето от тях имаха лъкове, а всички западняци знаеха какви умели стрелци са самураите.
— Не е толкова лесно, Дмитрий — рече Макфей.
Палидар, младият драгунски офицер, отвърна отсечено:
— Много лесно ще се справим с тях, г-н Макфей, но е неблагоразумие без разрешение… освен ако, разбира се, не ни нападнат. Вие сте в пълна безопасност. — Сетри Палидар забеляза, че американецът се подразни от неговото високомерие и нареди на един драгун да доведе военна част от лагера и да донесе ковчег. — По-добре претърсете околността. Когато моите хора пристигнат, ще ви помогнат. Повече от вероятно е другите двама да лежат ранени някъде.
Макфей изтръпна от ужас, като пристъпи към трупа:
— Или да са като него?
— Възможно е, но нека се надяваме на най-доброто. Вие тримата се заемете с онази страна, останалите да се разпръснат и…
— Ей, Джейми. — Дмитрий го прекъсна нарочно, мразеше офицерите, униформите и войниците, в частност — британските. — Какво ще кажеш ти и аз да продължим до Канагава — може би някой в нашата легация знае нещо.
Палидар не обърна внимание на враждебността: беше добре запознат с военното досие на американеца. Дмитрий бе американец от казашки произход, бивш кавалерийски офицер от американската армия, чийто дядо бил убит в сражение по време на Англо-американската война от 1812.
— Идеята за Канагава е добра, г-н Макфей — рече той. — Там сигурно ще знаят каква е била голямата процесия от самури, а колкото по-скоро открием виновника, толкова по-добре. Атаката трябва да е била по нареждане на някой от техните крале и принцове. Този път ще можем да притиснем негодника и Господ, да му е на помощ.
— Господ да ги порази всичките негодници — остро изрече и Дмитрий.
Това отново не подразни блестящия униформен капитан, но той не го подмина току-така:
— Съвсем правилно, г-н Сибородин — заяви категорично. — А всеки, който ме нарича негодник, по-добре бързо да си намери секундант, да си грабне пистолета или сабята, савана и някого, който да го погребе. Г-н Макфей, ще имате достатъчно време до залез-слънце. Аз ще остана тук, докато хората ми се върнат, после ще се присъединим към издирването. Ако чуете нещо в Канагава, моля, изпратете ми съобщение. — Той беше двайсет и четири годишен и боготвореше своя полк. С едва прикрито презрение гледаше разнородната група търговци. — Предлагам останалите от вас… господа… да започнат търсенето, да се разпръснат, но да се виждат един друг. Браун, идете с онази група и претърсете онази гора. Сержант, вие отговаряте.
— Слушам, сър. Хайде, вие групата.
Макфей съблече палтото си и го разстла върху тялото, после отново яхна коня си. Двамата с неговия американски приятел забързаха на север към Канагава, на една миля оттук.
Драгунът остана сам. Хладнокръвно възседна коня си близо до трупа и загледа самураите. Те му отвърнаха със същото. Един раздвижи лъка си, може би като заплаха, а може би не. Палидар чакаше неподвижен, сабята му си остана в ножницата. Слънчева светлина проблесна по златните му ширити. Пешеходците по Токайдо бързаха мълчаливо, изплашени. Конят му риеше земята нервно и подрънкваше с оглавника си.
„Случилото се не прилича на другите нападения, на самотните нападения — помисли си той с нарастващ гняв. — Ще трябва, по дяволите, да си платят за това, че посягат на четирима с жена сред тях и че са убили англичанин така отвратително. Това означава война.“
Няколко часа по-рано четиримата излязоха на коне през главната порта, покрай митницата, небрежно поздравиха самураите часови, които се поклониха някак формално; после поеха в спокоен тръс за вътрешността по криволичещите пътеки към Токайдо. Всички бяха опитни ездачи, а конете им — пъргави.
В чест на Анжелик бяха сложили най-хубавите си цилиндри й дрехи за езда и събудиха завистта на всички мъже в колонията: сто и седемнайсет тукашни европейци, дипломати, търговци, месари, съдържатели на магазини, ковачи, корабостроители, оръжейни майстори, авантюристи, комарджии и много лентяи и емигранти, повечето от тях — британци, чиновници евразийци или китайци, малко американци, французи, холандци, германци, руснаци, австралийци и един швейцарец; и сред тях — три жени, всичките омъжени: две британки, съпруги на търговци, а третата — съдържателка на публичен дом в Пияния град, както се наричаше кварталът на низшата класа. Никакви деца. Петдесет-шейсет слуги китайци.
Водеше ги Джон Кентърбъри, привлекателен, със сурово лице, британски търговец. Целта на екскурзията беше да покажат на Филип Тайърър пътя по суша до Канагава, където от време на време се осъществяваха срещите с японските власти и който според споразумението влизаше в района на колонията. Тайърър, едва двайсет и една годишен, беше пристигнал вчера от Лондон през Пекин и Шанхай, новоназначен стажант-преводач в британската легация.
Същата сутрин Малкълм Струан неволно чу двамата в Клуба и рече:
— Мога ли да дойда с вас, г-н Кентърбъри, г-н Тайърър? Отличен ден за разглеждане на околностите. Иска ми се да помоля г-ца Ришо да се присъедини към нас — тя все още не е видяла нищо по тези места.
— Ще ни окажете чест, г-н Струан. — Кентърбъри благославяше късмета си. — Заповядайте и двамата. Ездата си я бива, но една дама няма какво толкова да види там.
— Е? — попита Тайърър.
— Казаха ни, че Канагава е действащо гарнизонно село и спирка за пътниците за и от Йедо от векове. Пълно е с чайни, така се наричат повечето бардаци тук. Струва си да се посети някой от тях, обаче невинаги сме добре дошли там, за разлика от нашия собствен Йошивара отвъд блатото?
— Публични домове ли? — сепна се Тайърър.
Другите двама се засмяха на изражението му.
— Точно така, г-н Тайърър — отвърна Кентърбъри. — Но те не са като странноприемниците или като публичните домове в Лондон или някъде другаде по света, те са специални. Скоро ще разберете, макар че тук обичаят е да имаш своя собствена държанка, ако можеш да си го позволиш.
— Никога не ще мога да го направя — рече Тайърър.
Кентърбъри се разсмя.
— Може пък да успеете. Слава Богу, обменният курс е добър за нас според мен. Онзи стар янки Таунсенд Харис беше пестелив негодник. — Той поясни мисълта си. Харис беше първият американски генерален консул, назначен две години след като комодорът Пери принуди Япония да се отвори за външния свят, най-напред през 53-та година, после през 54-та със своите четири „черни кораба“ — първите параходи в японски води. Преди четири години, след дългогодишни преговори, Харис уреди споразуменията, по-късно подписани от майор Пауърс, които осигуриха достъп до различни пристанища. Споразуменията фиксираха също много изгоден курс за обмяна на сребърния мекс — мексиканския сребърен долар, универсалната монета за обмяна и търговия в Азия — срещу японския златен обан; ако човек обменеше мекс за обан, а по-късно го сменеше за мекс, можеше да удвои и утрои парите си.