Не можеха да направят кой знае какво. Пламъците се разпространяваха прекалено бързо, хората търчаха насам-натам с ведра в ръце, но тъкмо да потушат някое огнище, наблизо избухваха десет нови. Навред се щураха зашеметени жени и прислужници, търсещи убежище.
Почти всички се бяха изгубили сред кървавото зарево над Йошивара. Мъжете се смесиха с оцелелите и тревожно затърсиха кой своето момиче, кой мама-сан. Джейми се присъедини към тях, а погледът му скачаше от лице на лице, та дано открие Неми. Не бе забравил за нея. „Ако някой успее да избяга, това ще е тя“ — бе си помислил той, но изведнъж усети несигурност. Тук за познато лице.
— Гомен-насай, Неми-сан, уакаримасу-ка? — питаше ги дали са я виждали, но всички му отвръщаха вяло с поклони и с насилени усмивки:
— Айа, гомен-насай — не, толкова съжалявам.
Дмитрий излетя от пушека, като кашляше и се задъхваше.
— Самураите са страхотни огнеборци. Можем да понаучим едно-друго от тях. Само дето не могат да спрат тоя шибан пожар. Виждал ли си Неми?
— Не, тъкмо се канех да те питам.
— Може да е от другата страна или ей там — изхъхри Дмитрий и посочи към ливадата пред хиподрума, където няколко петролни лампи осветяваха тъмнината. — Някои от тях се събират там, а други оттатък. Слушай, аз ще огледам към Северната порта и отвъд канала, ти виж на ливадата.
И двамата приклекнаха, тъй като огнените стълбове се прехвърлиха над главите им и плъзнаха по някаква селска колиба зад тях. В бъркотията Джейми изгуби Дмитрий и продължи издирванията си, като помагаше с каквото можеше. В някакъв миг край него прелетя Хевънли Скай и се провикна:
— Джейми, току-що разбрах, че Филип е изчезнал заедно с останалите от Трите шарана.
— Всемогъщи Боже, сигурен ли си? Ами какво…
Но Скай бе потънал в мрака.
Легациите се намираха на север и все още не бяха непосредствено застрашени. Нито пък Струанови, Брокови и най-близките сгради и складове, въпреки че вятърът с всяка изминала минута се усилваше и ставаше все по-зноен. Главната улица, както и околните, беше претъпкана. Всички се готвеха за последна защита. На брега слизаха войници и моряци от флота. На Хай стрийт се изсипаха самураите от казармите си отвъд портите със стълби и ведра, с маски на лицата, опитни и експедитивни.
Сър Уилям, наметнал топлото си палто над пижамата, ръководеше защитата на Легацията. Долу, край прибоя, Палидар надзираваше как драгуните инсталират до морето помпи и дълги брезентови маркучи. Озърна се и видя генерала да бърза заедно с един офицер от инженерните войски и отряд от войници към Сър Уилям.
— Отивам в Пияния град и в селото — заяви генералът задъхано. — Каним се да вдигнем във въздуха няколко къщи, за да изчистим ивица земя и да спрем пожара, стига да ни позволиш. Става ли?
— Да, прави каквото знаеш, току-виж, помогнало. Ако вятърът не стихне, с нас е свършено. Така че побързай!
— Случайно наблюдавах откъм носа. Стори ми се, че пламна на три-четири места едновременно в Йошивара, и то в различни части.
— Боже праведни, искаш да кажеш, че е умишлен палеж ли?
— Де да го знам дали е стихийно бедствие или дяволски палеж, ама ще изгорим с парцалите! — Заедно с инженерния си отряд генералът продължи нататък.
Сър Уилям видя адмирала тежко да се изкачва по брега откъм кея на Легацията с нови попълнения моряци и матроси.
— Корабите са готови за евакуация — заяви Кетърър. — Имаме достатъчно запаси за цялото население. Ще ги съберем покрай брега — там е най-сигурно.
— Добре. Тук е опасно.
— Да. Напълно промени плановете ни!
— Боя се, че е така. Със свещ да бяхме търсили, нямаше да улучим по-неподходящ момент. — „Да му се не види и пожарът — сърдито си помисли Сър Уилям. — Навсякъде само усложнения. Утре е срещата с Йоши и ни предстои обстрелът на Кагошима, и то точно когато Кетърър най-сетне кандиса да се подчини на инструкциите. Какво, по дяволите, ще правим? Ще се евакуираме ли или какво? Да натоварим всички на флота и да се завърнем с подвити опашки в Хонконг или да вземем да отидем в Канагава и хич не ме е еня какво ще правят японците? Не мога. Канагава е още по-опасен капан — там заливът е прекалено плитък и флотът не може да се приближи.“
Дипломатът погледна Кетърър. Лицето на адмирала изглеждаше сурово и обветрено. Бе вперил малките си очи в далечината. „Тоя ще гласува за Хонконг — помисли си Сър Уилям отчаяно. — Да му се не види и вятърът!“
По-нататък Макструан бе разположил стълби покрай сградата си. Прислужниците и чиновниците подаваха ведра с вода на качените горе, които заливаха дървения покрив. В съседство у Брокови Горнт и хората му се занимаваха със същото.
— Божичко, вижте! — викна някой. Пламъците вече покриваха целия хоризонт над селото и Пияния град. Непоносимо горещият вятър ги шибаше бясно в лицата.
— Mon Dieu — прошепна Анжелик.
Беше се наметнала с топло палто върху нощницата, бе си вързала главата с кърпа и още при първия сигнал за тревога бе избягала навън. Огънят очевидно скоро щеше да се добере до тях. Ето защо французойката хукна към стаята си. Бързо натъпка в една чанта четките, гребените, мехлемите, кремовете, ружа и най-хубавото си бельо. Помисли за момент и вече поуспокоена, отвори прозореца, викна на А Со да застане отдолу и започна да й хвърля рокли и палта.
А Со подсмръкна и не се помръдна. Макструан, който бе наблизо, я изруга да се раздвижи и й посочи пристана отвъд улицата. Там чиновниците вече пазеха сандъците с документи, хранителни запаси и пушки, а Варгас и останалите мъкнеха още пакети, тъй като Албърт бе решил да поеме риска и да остави звонковите пари, кюлчетата злато и сребро и част от документите в железния им сейф.
— Мътните те взели, кучко такава — изкрещя той на А Со на съвършен кантонски, — отнеси нещата на тай-тай ей там. Пази ги и не мърдай, дори ако адският огън се изсипе отгоре ти, или ще ти премажа ходилата от бой! — Китайката се подчини незабавно. — Анжелик, провикна се засмяно Макструан, — ще ни предупредят навреме, така че си остани на топло, докато не те повикам.
— Благодаря, Албърт. — Анжелик видя, че Горнт я гледа от съседната къща. Махна й. Тя му отговори със същото. Вече не изпитваше страх. Албърт щеше да я предупреди своевременно. Не я безпокоеше нищо. Малко преди това бе взела решение как да се справи с Андре, Скай и жената от Хонконг. А също и с Горнт — утре.
Тананикайки си Моцарт, извади четката си за коса и седна пред огледалото, та да се пооправи за пред всички тях. Беше като едно време. „А сега какво да си облека? Кое ще е най-подходящо?“
Райко последва широкоплещестия слуга сред развалините на Къщата си. Той носеше петролна лампа и я водеше внимателно. Където бе възможно, стъпваше по плочките, заобикаляше жаравата, която пламтеше ярко като предупреждение.
И двамата бяха с маски против пушека, но въпреки това кашляха и хриптяха от време на време.
— Върви по-вляво — изхриптя мама-сан с пресъхнало гърло и продължи огледа си.
— Добре, господарке.
Двамата с тежки стъпки продължиха нататък. Райко бе преодоляла първоначалния си ужас. Ставаха такива неща. Бяха дело на боговете. „Както и да е, нали съм жива. Утре ще си изясня какво предизвика пожара. Дали е взрив, както твърдят някои, макар че сред воя на този ужасен вятър човешкият слух може и да се излъже. Току-виж, някоя небрежно поставена делва с газ е паднала в кухненско огнище, избухнала е и така е започнало всичко. С Трите шарана е свършено. Както и с останалите Къщи — с малки изключения. Но аз все още не съм разорена.“
От мрака изникна група куртизанки и прислужнички. Някои плачеха, други бяха пообгорени. Райко разпозна жените от Зеления дракон. Нямаше нито едно от нейните момичета.
— Стига сте плакали — нареди им тя. — Вървете в Шестнайсетте орхидеи. Всички се събират там. Тя не е пострадала много и за всички ви ще се намерят легла, храна и пиене. Помогнете на ранените. Къде е Чо-сан? — Така се казваше тяхната мама-сан.
— Не сме я виждали — отговори едно от момичетата през сълзи. — Бях с един клиент и успях само да изскоча с него и да изтичам в подземното скривалище.