— Добре, вървете ето оттук и внимавайте.
Райко бе много доволна от себе си. Преди около две години, когато строяха Йошивара и гилдията подбираше новите мама-сан с предварителното скъпо струващо съгласие на тукашния отдел на Бакуфу, Райко бе предложила всяка Къща да си има противопожарна изба близо до централната сграда, а за по-голяма предпазливост да изградят под земята тухлени огнеупорни скривалища. Някои от съдържателките не приеха, тъй като не си заслужавало допълнителните разходи. „Мен какво ме засяга, те да му мислят. Ще има утре да се вайкат и да се удрят в гърдите, задето не ме послушаха.“
Току-що бе огледала своите собствени скривалища.
Собствеността бе непокътната. Всички ценности си бяха на мястото, всички договори, споразуменията с момичетата, полиците, заемите от Гиокояма и банковите отчети, разписките за дългове, най-хубавото бельо и кимона — както нейните, така и на момичетата. Изглеждаха като нови в опаковките си. От самото начало държеше всички скъпи чаршафи и дрехи, които не се обличат и не се използват през съответната вечер, да бъдат прибирани под земята и това винаги бе съпроводено с мърморене заради допълнителната работа. „Е, утре заран няма да има стонове“ — помисли си тя.
За нейно огромно облекчение всичките й момичета, персоналът и клиентите бяха налице, с изключение на Фуджико, Хиноде, Теко, Фурансу-сан и Тайра, а липсваха и двама прислужници и две прислужнички. Но това не я обезпокои. Сигурно се бяха скрили някъде другаде. Някой от слугите бе забелязал един или двама гай-джин да тичат към Портата. „Наму Амида Буцу — помоли се Райко, — опази ги всичките и ме благослови, задето толкова разумно обучих момичетата и хората си как да се оправят по време на пожар.“
Ужасът, преживян през големия пожар в Йошивара в Йедо преди дванайсет години, и бе послужил за урок. Тогава тя едва не загина заедно с клиента си — един богат търговец на ориз от Гиокояма. Бе го спасила, защото го бе извлякла мъртвопиян навън, рискувайки собствения си живот. Докато тичаха през градините, внезапно се озоваха заобиколени от пламъци. Но се спасиха от сигурна смърт, изкопаха яма в меката почва с ножа на пояса й, така че огънят ги подмина. Все пак долната половина на тялото и краката й обгоряха зле и така приключи попрището й на куртизанка.
Клиентът й не я забрави и след като Райко се съвзе достатъчно, за да ходи, той се обърна към Гиокояма и те й отпуснаха пари да отвори своя собствена Къща. А той бе отишъл при друга жена. Вложението им бе донесло петорна печалба. В онзи пожар бяха загинали около стотина куртизанки, шестнайсет мама-сан, безброй клиенти и прислужнички. Още повече бяха намерили смъртта си по време на пожара в Шимибара в Киото. Векове наред по същия начин бяха загинали стотици. Големият пожар в Широките ръкави, изригнал няколко години преди това, я бе унищожил до основи и бе струвал на Йедо стотици хиляди жертви. За две години я построиха наново и тя пак процъфтя, после отново изгоря и пак я построиха и така — до безкрайност. „Сега, както и тогава — закле се Райко, — ние също ще издигнем нашата по-хубава отпреди!“
— Пътят за Шестнайсетте орхидеи е оттук, нали, господарке? — Прислужникът се двоумеше сред кълбата от дим, които се виеха на талази. Силен порив на вятъра помете сгурията и изгасналите въглени и откри крайъгълен камък и каменен дракон, пропукан от зноя. Райко го разпозна и разбра къде се намират: до къщичката на Хиноде.
— Май ще трябва да се върнем малко — рече тя, но нещо проблесна пред очите й. — Чакай. Какво е това?
— Къде, господарке?
Райко замълча. Нов полъх раздуха жаравата и тя пак съзря същия проблясък малко по-напред и вдясно.
— Ето там!
Много предпазливо слугата взе почерняло клонче без листа и се зае да си разчиства пътечка. Пристъпи напред, вдигна лампата и се взря в тъмнината.
— Да се върнем, ще огледаме утре!
— Ей сега, господарке. — Като се предпазваше от зноя, мъжът бързо разчисти жарта и ахна. Две овъглени човешки тела лежаха едно до друго, лявата ръка на едното държеше дясната на другото. Просветваше златен пръстен с печат, изкривен и отчасти разтопен. — Господарке!
Вцепенена от ужас като статуя, Райко пристъпи до него. „Сигурно са Фурансу-сан и Хиноде — хрумна й тутакси, — той винаги носеше пръстен с печат… Ами да, спомням си — дори ми го предложи преди няколко дни.“
И дукът й веднага се съживи при вида на тези две сключени ръце. Върху своята постеля от живи въглени те й се сториха като скъпоценни камъни в обков, като рубини, проблясващи, оживяващи, чезнещи и отново възраждащи се от повея на вятъра — и щяха да останат така до свършена на времената.
„О, колко тъжно — помисли си Райко с насълзени очи, — колко тъжно и все пак колко красиво. Колко са умиротворени, благословени да умрат заедно, хванати ръка за ръка. Навярно са решили да изпият чашата с отрова и да си отидат едновременно. Колко мъдро. Колко разумно и за двама им.“
Обърса сълзите си и прошепна:
— Наму Амида Буцу — като благословия. — Нека ги оставим така, а утре ще реша какво да правим.
Райко се отдалечи със сълзи на горчивина, но и на радост в очите от прекрасната гледка, на която бе станала свидетел. Пак си запробиваха път към оцелялата Къща.
Неволно й дойде на ум: „Ако тези двамата са Фурансу-сан и Хиноде, значи спасилият се гай-джин е Тайра. Така е по-добре, отколкото, ако беше станало обратното. Губя прекрасен източник на сведения, но в края на краищата ще спечеля повече. Тайра и Фуджико са по-податливи и бъдещето е пред тях. Ако го ръководя вещо, Тайра скоро ще ми стане също толкова полезен като Андре. Не е далеч времето, когато ще си говоря с него — японският му се подобрява с всеки изминал дек и вече е отличен за един гай-джин. Ще му уредя допълнителни уроци и ще го науча на политически изрази, а не само на креватния език на Свободния свят, на който разговаря Фуджико, и то със селско произношение. Очевидно е, че моите бъдещи капиталовложения в него са много по-обещаващи и…“
Господарката и слугата се заковаха в един и същи миг. Спогледаха се, а после неочаквано вдигнаха очи към южното небе. Вятърът бе стихнал.
58.
Сряда, 16 януари
— С Йокохама е свършено, Уилям — рече с груб глас генералът при първите лъчи на зората. Стояха на носа и отвисоко наблюдаваха Колонията, придружавани от Палидар — всички на коне. Пушекът достигаше дори до тях. Лицето на генерала бе в синини и изцапано, униформата му бе разкъсана, шапката му — раздрана, с обгорена периферия. — Сметнах, че е най-добре да се качиш тук — така ще имаш по-ясна представа. Съжалявам — стихийно бедствие.
— Знаех си, че е ужасно, но чак толкова… — Гласът на Сър Уилям заглъхна. Гледаше вцепенен. Никой от тях не бе спал тази нощ. По всички лица бе изписано изтощение и тревога. Дрехите им бяха опърлени и мръсни. Униформата на Палидар се бе превърнала в същински дрипи и той изглеждаше най-зле от всички. Слънцето изгря и тогава пред тях се откри гледка чак до Ходогая на Токайдо.
Вече ги нямаше нито Йошивара, нито селото, бе изгоряла по-голямата част от Пияния град и почти половината Колония заедно с конюшните. Още нямаха точни данни за пострадалите, но пък разполагаха с изобилни слухове, и то само лоши. Причината за катастрофата също все още не бе изяснена. Мнозина вдигаха врява, че е предизвикан от японци умишлен палеж, но какви японци и по чия заповед, никой не знаеше. И дори опустошаването на Йошивара и на селото не можеше да убеди обвинителите, че няма с какво да отстоят позициите си.
— Ще дадеш ли заповед за евакуация тази сутрин? — Главата на Сър Уилям се пръскаше от въпроси и лоши предчувствия.
— Първо ще огледам. Благодаря ти, Томас. Палидар, ти ще дойдеш с мен. — Посланикът пришпори коня си по склона. Пред Легацията го задържа за момент. — Нещо ново, Бертрам?
— Не, сър, още няма никакви имена, нито численост.
— Незабавно повикай старейшината на селото — шоя. Накарай го да изясни колко са пострадалите при него и веднага го доведи при мен.
— Не говоря японски, Сър Уилям. А Филип Тайърър го няма.