— Тогава го намери, по дяволите! — ревна Сър Уилям, доволен, че има върху кого да излее сдържаната си досега тревога, безпокойството си за Тайърър, и бе възнаграден, тъй като хилавият младеж пребледня като лимон. — И да вземеш да научиш японски, че инак ще те изпратя в Африка, там да се разправят с теб! Събери всички важни търговци тук след час… Не, не тук, по-добре в клуба и… чакай да видя — сега е шест и двайсет, значи свикай ги за девет и половина. И, за Бога, хващай се на работа и си размърдай мозъка!
„Идиот“ — помисли си Сър Уилям, подкара в тръс и се почувства по-добре.
Под изсветляващото небе хората от Йокохама събираха късче по късче оцелялото от жилищата и от живота си. Първоначално Сър Уилям, придружен от Палидар, застана на Хай стрийт, като поздравяваше всички и отговаряше на въпросите им:
— Нека първо огледаме. Свиках събрание в клуба за девет и половина — дотогава ще знаем повече.
С приближаването към Пияния град вонята на изгорели сгради се усилваше. Тази сутрин, когато около два часа вятърът стихна, огньовете бързо бяха потушени, вече не прехвърляха защитните ивици, нито прескачаха от къща на къща. Тъкмо това бе спасило Колонията от пълно унищожение. Бяха оцелели всички легации, както и пристанищното управление, едрите търговци и техните складове — Струанови, Брокови, Купър-Тилман и още неколцина. От Лънкчърчови бяха останали само стените.
Огнената стихия се бе спряла точно пред „Света Троица“, бе я пощадила и посланикът благодари на Бога за това чудо. Католическата църква бе останала без прозорци и покрив и приличаше на търбух от овъглени и димящи греди. Сякаш бе отворена уста с гнили зъби.
— Добро утро, къде е отец Лео? — запита Сър Уилям някакъв човек, който разчистваше градината.
— В ризницата е, Сър Уилям. Добро утро и на вас, добре, че сте жив, сър.
— Благодаря. Жалко за църквата. Свиках събрание в клуба в девет и половина. Имаш ли нещо против да разнесеш вестта? Отец Лео също е добре дошъл. — Продължи пътя си.
За разлика от японското село и Йошивара, където сгурията бе натрупана на спретнати купчини, подобни на преспи сняг, пострадалата част от Колонията и Пияния град представляваше същински хаос от тухли, плочи за настилка, деформирани железа, останки от машинарии, мотори, сечива, пушки, оръдия, наковални, сега превърнати във вехтории. Гнойната язва, която представляваше сметището на Ничията земя, бе прочистена, с изключение на металните отпадъци и Сър Уилям остана доволен.
Той зави към Южната порта. От караулното нямаше и помен. На негово място бе издигната временна бариера и самураи стояха на пост до нея.
— Ама че тъпаци — ядоса се Палидар. — И срещу какво се ограждат?
Сър Уилям не отговори, прекалено погълнат от видяното и от мисълта какво следва да предприеме. Покрай канала и рова се трупаха селяни, обикаляха наоколо или клечаха в унили групички. Отвъд рова, където някога се намираше Йошивара, се бяха събрали жени, готвачи и прислужници, седяха или стояха около единствената донякъде оцеляла постройка с опънат над нея брезент. Тук-там самураи обливаха неугасените огнища. Лекият ветрец донасяше плачове и хлипания.
— Ужасно, сър — обади се Палидар.
— Да. — Сър Уилям въздъхна и направи ново усилие: той бе длъжен да даде пример и да се държи като на Нейно величество британския посланик в Япония. — Да, но погледни там, за Бога! — Палатковият лагер на носа си стоеше непокътнат. — Всичките ни войници са живи и здрави, топовете, артилерията ни, всичките ни оръжия и складове за муниции са цели и невредими. А я сега погледни ей там.
Долу в залива флотът стоеше невредим, английското знаме и другите флагове се вееха гордо и докато ранната утрин преминаваше в ден, всички налични катери сновяха напред-назад, докарваха войници на брега или ги откарваха по корабите да се нахранят и да се наспят.
— Всичко е поправимо, дявол да го вземе, само загиналите не можеш да върнеш. Вземи един отряд и преброй състава си и конете. До девет и половина трябва да зная кого сме загубили. Тръгвай!
— Слушам, сър. Успяхме да отворим повечето конюшни и конете избягаха към хиподрума и на носа. Видях жребеца на Сергеев заедно с двама коняри. — Внезапно Палидар засия: — Прав сте, Сър Уилям, Боже, колко сте прав! След като армията и флотът са невредими, значи всичко е наред. Благодаря. — Сетри препусна нататък.
Сър Уилям се загледа навътре към сушата. „Какво да се прави, какво да се прави?“ Кончето му нервно зари с копита, долавяйки безпокойството му.
— Добро утро, Сър Уилям. — Сивопепеляв на цвят от изтощение, Джейми Макфей се приближи иззад развалините на някаква сграда. Дрехите му се бяха превърнали на дрипи, на места бяха обгорели, а косата му се бе сплъстила. — Какви са загубите? Какви са последните новини?
— Още нищо не се знае със сигурност. Боже праведни, това… само това ли е оцеляло от сградата на „Гардиън“ и от печатарските машини?
— Боя се, че да. Но ето вижте — Джейми хвана юздите и му подаде зле отпечатан вестникарски лист със зацапано заглавие по дължината на цялата страница, което се набиваше на очи: „Йокохама опожарена. Подозрение за умишлен палеж. Струанови и Брокови не са засегнати. Армията, флотът и търговските флотилии не са пострадали. Очакват се тежки загуби в Йошивара и в селото.“
Следваше кратка редакционна статия със съобщение, че следобедното издание обезателно ще излезе, и с извинение за лошото качество на печата. — Нетълсмит е ей там. — Под един груб навес седеше раздърпан и мръсен Нетълсмит и усърдно въртеше печатарската преса на ръка. Помощниците му сортираха печатарските букви и се опитваха да спасят каквото могат от пепелището.
— Разбрах, че си измъкнал доста селяни от къщите и си им спасил живота, Джейми.
Макфей все още не се бе съвзел. Смътно си спомняше, че така и не откри Неми, нито научи нещо за нея, но всичко останало му се губеше.
— Кажи-речи, нямам спомени, навсякъде цареше пълна бъркотия. — Виеше му се свят от изтощение. — Чух, че Филип бил изчезнал, вярно ли е?
— Не зная. Моля се на Бога да е жив, въпреки че този слух стигна и до мен. — Сър Уилям шумно въздъхна. — Съобщиха, че Сергеев и Андре са загинали в Йошивара, но току-що видях Сергеев. Така че, както вече ти казах, по-добре да изчакаме. — Посланикът посочи смачкания вестникарски лист. — Би ли ми го дал, Джейми? Благодаря. Свиках събрание в клуба в девет и половина, за да обсъдим какво да правим.
— Какво толкова ще му обсъждаме? Грохнал съм.
— Много неща, Джейми. Голям късмет извадихме. Армията и флотът… — Сър Уилям приповдигна шапката си: — Добро утро, госпожице Морийн.
Тя все още бе облечена в същите дрехи, но изглеждаше чиста и свежа и му се усмихна приятно.
— Добро утро, Сър Уилям. Радвам се, че сте добре и че Легацията не е пострадала. Добро утро, скъпи. — Усмихна се още по-широко, промуши ръка под мишницата на Джейми, като се стараеше да не изглежда дръзка.
Не го целуна, колкото и да й се искаше. — Той й струваше толкова хубав в обгорените си дрехи, с небръснатото си и изпито от грижи лице. Нищо нямаше да му помогне така, както една гореща супа, греяно уиски и добър сън.
Докато идваше насам, мнозина й разказаха колко смело се е държал през цялата нощ. Тя бе прекарала по-голямата част от времето си в утешаване на госпожа Лънкчърч и госпожа Суомп, докато съпрузите им заедно с останалите се опитваха да опазят сградата на Струанови. Бе наливала в малки количества от „дяволското питие“, както майка й наричаше всички алкохолни напитки, разбира се, не в присъствието на баща й. Бе се грижила за изгаряния и бе водила пострадалите при Хоуг и Бабкот, разпънали полева болница възможно най-близо до засегнатата област.
— Изглеждаш чудесно, Джейми, просто си поизморен.
— Не повече от другите.
Сър Уилям осъзна, че са го забравили, и без да изпита капка завист, отдаде чест с камшика си.
— До скоро, Джейми. Госпожице Морийн.
Двамата го наблюдаваха как поема в лек галоп.
Нейната ръка и близостта й доставиха удоволствие на Джейми. Изведнъж мрачните му предчувствия и всичките му тревоги за бъдещето отново го връхлетяха. Макфей се извърна и я прегърна силно, сякаш влагаше цялото си страдание. Морийн се разтопи от щастие в прегръдките му и му предаде цялата си сила.