— Бог да те благослови, чак не ми се вярва, но ти отново ме върна към живота. — После Джейми си спомни как Морийн бе измъкнала пет хиляди от Тес и възкликна радостно: — Боже Господи, Искрице, живи сме, имаме късмет и всичко ще бъде чудесно, и то благодарение единствено на теб!
— Не преувеличавай, моето момче — леко се усмихна тя, притиснала страната си до бузата му. — Няма нищо общо с мен. — „Бог върши това — помисли си шотландката, — това е Неговият дар за нас жените. Той прави такъв дар и на мъжете в някои особени моменти.“ — Просто такъв е животът. — Каза „живот“ вместо „любов“, защото бе сигурна, че това наистина е едно и също.
— Гордея се с теб, моето момиче. Държа се великолепно снощи.
— Ой, да, но всъщност не направих, кажи-речи, нищо. Хайде да вървим. Време е да дремнеш.
— Няма време — трябва да се срещна с шоя.
— Първо ще поспиш преди събранието. Аз ще те събудя с чаша чай. Ще легнеш в моето легло. Албърт разправя, че тази стая ще остане наша, докогато пожелаем. Ще изхвърля всички хора от вкъщи.
— А ти какво ще правиш? — Джейми се усмихна.
— Ще ти държа ръката и ще ти разкажа приспивна приказка.
Тайърър отвори очи и се озова в ада. Всичко го болеше, всяко поемане на въздух раздираше дробовете му, очите му пламтяха, а кожата го смъдеше. В парливата димна тъмнина видя как някакви безтелесни японски лица се взират в него. Бяха двама с изкривени в жестока усмивка устни и всеки момент щяха да измъкнат тризъбците си и отново да го подложат на мъчения. Едното от лицата се доближи до него. Филип се отдръпна и извика от болка. Като през мъгла чу японски думи, а след това някой каза на английски:
— Тайра-сама, събуди, ти безопасен!
Мъглата се разсея.
— Накама?
— Да. Ти спасен.
Сега вече Тайърър различи, че светлината идва от една петролна лампа. Изглежда, се намираше в пещера и Накама му се усмихваше. А също и второто лице. „Сайто! Братовчедът на Накама, който се интересува от кораби… Не, това не е Накама — това е убиецът Хирага!“
Филип се надигна и падна назад с гръб към стената на тунела. От главоболие за миг едва не ослепя, задави се и започна да кашля и да повръща. Когато най-сетне спазмите преминаха, усети, че някой допира чаша до устните му. Жадно изпи ледената вода.
— Извинявай — прошепна англичанинът. Хирага отново уви одеялото около полуизгорялото му кимоно за спане. — Благодаря.
Със затаен дъх започна да си припомня същински калейдоскоп от образи, които се сливаха във все нови и нови картини на пламтящи стени. Хирага го измъкваше от пламъците и тичаше, падаха и пак ставаха. Къщите се срутваха около тях, храсталаците избухваха в лицата им… „Не мога да дишам, задушавам се, не мога да дишам.“ Хирага крещеше:
— Бързо, оттук… не, оттук, не назад, оттук…
Все не успяваше да си припомни нещо, но отново се надигаше, бягаше насам-натам през плътната завеса от огън пред него; и ето — кладенеца… огнените езици се протягат към тях, достигат ги.
— Надолу, надолу, там, бързай.
Надникна в дълбините, долу светеше лампа — като небесно светило в мрака… лицето на Сайто… и изведнъж сякаш го прониза мълния…
„Фуджико.“
— Къде е Фуджико? — бе изкрещял той.
Едва поемайки си дъх, Хирага надвика тътена на пожара:
— Бързо слизай, тя умряла в стая — Фуджико умряла, когато намерил теб… бързо, и ти умреш!
Сега вече Тайърър си спомни ясно. Бе изскочил от кладенеца и бе понечил да се втурне назад. Огънят ставаше все по-силен, там го чакаше сигурна смърт, но той бе длъжен да отиде при нея. А после се озова на земята по корем от зверски удар в темето.
— Ти… Аз отивал при нея, но ти защо спрял мен?
— Да. Няма как спасиш. Фуджико умряла, толкова съжалявам, аз видял. Тя умряла, ти също, ако върнеш, затова ударил и донесъл тук. Фуджико умряла в стая. — Хирага го произнесе спокойно, все още възмутен от Тайърър, задето бе рискувал живота и на двама им заради подобна глупост. Едва бе успял да вдигне англичанина на раменете си и да се спусне надолу, за малко да загуби равновесие. Бяха на косъм от смъртта — едва не загинаха в пламъците. Японецът беснееше — дори и най-бака човек щеше да разбере, че няма как да я намерят, че тя не би могла да оцелее.
— Ако не ударил, ти мъртъв. Мъртъв по-добре?
— Не — скръбно отвърна Тайърър. — Извинявай, ти пак ми спаси живота. — Прокара ръка по лицето си и безуспешно се опита да се справи с мъката си. „Фуджико — мъртва, о. Боже, о. Боже.“ — Извинявай, Нак… извинявай, Хирага-сан. Къде сме?
— Тунел. Близо Три шарана. Аз минал до село през стобор, ров. — Хирага посочи с ръка отвора на кладенеца. — Сега ден.
Тайърър с усилие се изправи на крака, почувства се малко по-добре. Виещият се дим замъгляваше дневната светлина над кръглото гърло на кладенеца, но все пак си личеше, че е утро.
— Додзо. — Акимото усмихнат му подаде препаска и кимоно.
— Домо. — Тайърър се ужаси от вида на собственото си кимоно, което почти напълно бе изгоряло. Имаше няколко съвсем леки изгаряния по краката си. В това време Хирага се катереше по разнебитените ръчки, за да надникне навън, но горещината тутакси го върна обратно.
— Не става, много горещ, заповядай. — Отново му поднесе вода и Филип я прие с благодарност. — Тайра-сама, най-добре върви по този път — посочи към тунела.
— Ти добре?
— Да. Фуджико наистина ли беше мъртва, сигурен ли си?
— Да.
— Какво стана, аз бях заспал и… Сякаш бомба се взриви под Къщата. Така ли беше и защо започна пожарът, защо гореше всичко?
Акимото докосна Филип и усмихнато му каза на японски:
— Тайра-сама, ти имаше късмет. Ако не беше Хирага, щеше да загинеш. Разбираш ли ме?
— Хай, уакаримасен. — Тайърър тържествено се поклони на Хирага и продължи на японски: — Благодаря ти, Хирага-сан, пак задължен. Благодаря ти за живот. — Призля му. — Извинявай, първо почине малко. — Тромаво приседна. — Какво станало?
— Да говорим английски. Защо пожари? Лош човек имал бомби, почнал пожар тук, вятър отнесъл огън в Йокохама и…
От изненада Тайърър дойде на себе си.
— И Колонията ли изгоря?
— Не зная, Тайра-сама. Нямал време гледа. Но Йошивара горял, мисля, село също. Може и Йокохама.
Тайърър се изправи с усилие и се запъти към кладенеца.
— Не, не горе — оттук. — Хирага запали още една лампа. — Ти следваш мен, да? — Обърна се на японски към Акимото: — Остани тук, а аз ще го заведа оттатък. Искам да видя какво се е случило. После ще се върна.
Докато водеше англичанина през тунела, самураят отново заговори на английски: — Лош човек имал пет бомби, искал рани гай-джин, южен вятър направил малък пожар голям пожар.
— Боже мой, тук всичко гори толкова бързо, ще се превърне на пепел за секунди. Боже мой, ако… — Тайърър млъкна, обезумял от ужас. По стените на тунела се стичаше вода. Гребна от нея, за да охлади лицето си. Това му помогна. — Извинявай, и тъй — лош човек? Какъв лош човек?
— Лош човек — мрачно повтори Хирага. Беше объркан и не знаеше какво да реши: от една страна, се ядосваше на Такеда, задето все пак бе унищожил сигурното му убежище, а, от друга, се радваше на последиците от петте взрива. При този южен вятър, след като Йошивара бе пламнала, навярно бе изгоряло и селото, а с него и къщите на гай-джин. А след като базата им в Йокохама вече не съществува, гай-джин щяха да си отидат, както пръв Ори, а след него и Кацумата бяха предсказали. Соно-джой напредваше.
Преди час и нещо се бе опитал да надникне от кладенеца откъм страната на Пияния град, но зноят го бе пропъдил обратно. Може пък тухлите да бяха поизстинали и щеше да му се удаде да огледа докъде се простираха опустошенията. Овладя обзелата го надежда. Първо трябваше да се оправи с Тайърър.
Всичко зависеше от това дали Такеда е бил заловен жив. Ако имаше късмет и Такеда бе загинал, разказът му щеше да прозвучи съвсем логично.