— Почакай малко. Би ли… Имаш ли нещо против да вечеряме заедно утре… само неколцина приятели? Възнамерявам да поканя Джейми и госпожица Морийн.
— Ами… благодаря ви. Смятам, че… да, но… те са много мили и тя е чудесна. Как мислите, дали ще се оженят?
— Трябва да е малоумен, за да не го направи — веднага ще му я грабнат. — И преди да се усети, запита: — Много тъжно загина Андре, нали? Анри разказа ли ти как са го намерили? — Очите й се наляха със сълзи и от самообладанието й не остана помен. — Прости ми, не исках да те разстройвам.
— Не ме разстроихте, аз и бездруго… все още не мога… Анри ми разказа преди около час как Андре и тя заедно… такава е била волята Божия. Толкова е тъжно и толкова прекрасно.
Анжелик седна и избърса сълзите си. Спомни си как едва не бе припаднала и след като Анри си отиде, се бе втурнала към църквата. Там коленичи пред статуята на Дева Мария. Бе отправила благодарности, горещи благодарности, задето се бе освободила от тази робия и — с внезапно прочувствено разбиране — задето той също се бе отървал от мъченията си — бе благодарила за Андре, както и за себе си.
Анжелик едва съзираше Сър Уилям през сълзите на скръб и благодарност.
— Анри ми разказа за болестта на Андре. Горкият човек, какъв ужас. Какъв ужас да си толкова влюбен. Знаете ли, той направо си бе загубил ума. Андре се държеше мило с мен, но да си кажа честно — Анжелик изпита остра нужда да изрече истината на глас, — понякога се държеше ужасно. Ала все пак ми бе приятел. Просто бе луд от любов по Хиноде. Виждали ли сте я?
— Не, никога, дори не знаех името й. — Въпреки решението си да се въздържа от намеса Сър Уилям запита: — Защо се държеше ужасно?
Анжелик избърса сълзите си с кърпичка и заговори с тъжен и умиротворен глас:
— Андре знаеше всичко за баща ми и за чичо ми и… и се възползва от сведенията си и от други неща, за да се чувствам негова длъжница. Все ме молеше за пари, а аз нямах. Засипваше ме с безумни обещания и, честно казано, със заплахи. — Анжелик изпитателно погледна Сър Уилям. В погледа й вече не се четеше лукавство, бе открит и благодарен на Бога и на Дева Мария, задето бяха облекчили както нея, така и него. С него си бе отишло всичко лошо от миналото. — Такава е била Божията воля — рече тя пламенно. — Радвам се и съжалявам. Защо не можем да забравим злото и да помним само доброто. На този свят има достатъчно зло и може би с нашата прошка ще го изкупим, не мислите ли?
— О, да — отвърна посланикът с несръчно съчувствие, а погледът му се зарея към миниатюрата на Вертинска.
Такава рядка проява на чувства от негова страна отключи нещо у Анжелик и преди да се усети, тя вече му споделяше най-съкровените си страхове:
— Вие сте толкова мъдър, а аз имам нужда да кажа на някого, че се чувствам пречистена, както никога преди, но ме тревожи мисълта за Малкълм — нищо не ми остана от него — нито името, нито дагеротипът, така и не го проявиха, нито някакъв портрет и чертите му сякаш се изличават от съзнанието ми. С всеки изминал ден става все по-лошо. Боя се. — От очите й ручаха сълзи, тя плачеше мълчаливо, седнала пред него, а той нямаше сили да се помръдне. — Сякаш никога не е съществувал, както и цялото това пътешествие и времето, прекарано в Йокохама… За мен те са като…
С нищо не го нараних Малкълм, той ме обичаше и искаше да се ожени за мен и аз направих всичко възможно, кълна се. Сега, след като почина, се старая да се държа благоразумно… съвсем сама съм, а него го няма… налага се да мисля за бъдещето и толкова се боя. Когато пристигнах, бях още дете, а сега съм друга. Всичко стана толкова бързо, а най-лошото е, че не си спомням лицето му — то ми се изплъзва и не остава нищо… горкият Малкълм.
61.
В самия край на Ничията земя, иззад прикритието на недостроена селска къща, в здрача се раздвижи някаква сянка. След нея още една. Двамата мъже се спотайваха и изчакваха. Нейде сред временното селище от навеси, заслони и частично построени колиби се носеха унили разговори, разплака се дете, но бързо го усмириха.
Първата сянка се оказа Филип Тайърър. Той се втурна приведен към кладенеца и се хвърли на земята до него. Предпазливо огледа околността: май никой не го бе видял.
Филип предпазливо се приведе над кладенеца и подсвирна. Само след миг над тухлената зидария се показа главата на Хирага. Той безшумно приклекна до англичанина, а след него и Акимото. И двамата бяха облечени с ватирани връхни дрехи и кимона над свободни панталони. Бяха увили мечовете си в запасните си дрехи.
— Следвайте ме предпазливо! — Тайърър хукна обратно и спря в сянката на недостроената селска къща, където се спотайваше Джейми Макфей. Хирага и Акимото го последваха много по-гъвкаво и по-безшумно.
— Ето, обличайте се бързо — рече Джейми Макфей. Отвори чантата си и им подаде груби моряшки дрехи, вълнени качулки и обувки. Тайърър забеляза, че Хирага мушна малък пистолет в джоба си.
Това им отне не повече от две минути. Джейми ги поведе по някогашната главна селска улица, която скоро щеше да бъде възстановена. Струваше им се, че отвсякъде в тях се впиват нечии очи.
Жилището на шоя бе възстановено донякъде. Магазинът си стоеше непипнат, но стаите зад него временно бяха завършени и годни за обитаване. Джейми се промъкна през купчината греди и шоджи и почука на импровизираната врата.
След секунда се чу драскане на кибрит и една свещ огря тъмнината. Шоя бе сам, пребледнял от изтощение и страх, който усилено се опитваше да скрие. Върху ниската масичка бяха наредени манерки със саке и нещо за хапване. Хирага и Акимото за секунди лакомо изгълтаха храната и пресушиха две от манерките.
— Благодаря ти, шоя — рече Хирага. — Няма да забравя добрината ти.
— Заповядай, Отами-сама. — Шоя му подаде кесия с монети. — Тук има сто златни обана и двайсет мекса.
На масичката лежаха четчица, мастилница и някакъв документ. Хирага подписа разписката.
— Ами братовчед ми?
— Толкова съжалявам, но само това успях да събера за такова кратко време. — Шоя хвърли кос поглед към Джейми, но другите не забелязаха.
— Няма значение. — Хирага не му повярва, но, от друга страна, Акимото нямаше нито кредит, нито някого, който да му изплати дълга. — Благодаря ти. Моля те, срещни се с поръчителя ми и му предай това на четири очи. — Връчи му малък свитък. Това бе старателно зашифровано прощално писмо до родителите му, в което им разказваше за намеренията си и им съобщаваше за участта на Сумомо. За по-сигурно в писмото не се споменаваха истинските им имена. Обърка се към Филип на английски: — Тайра-сама, готов. Ето свършил.
— Готов ли си, Джейми? — запита Тайърър. Чувстваше се особено, повдигаше му се, без да знае дали е от вълнение или страх, от умора или отчаяние. От пожара насам Фуджико непрекъснато изникваше пред очите му с писъци, обхваната от пламъци. — Да побързаме, Отами-сама — обърна се той към Хирага. Двамата се бяха разбрали никога повече да не използват имената Хирага и Накама. — Нахлупи шапката по-ниско над лицето си.
Излезе на улицата. Увери се, че няма опасност, и даде сигнал и на останалите.
— Ти води, Джейми — прошепна Филип.
Един гвардейски патрул приближи към тях и те, обзети от ужас, потънаха в сянката. Войниците отминаха. Тайърър си пое дъх.
Джейми отново ги поведе напред, заобикаляйки развалините. Отправи се към пристана в другия край на главната улица. Много хора се разхождаха по тия места. Джейми разпозна някои от тях и забави крачка, за да не привлича вниманието върху себе си. Срещна Дмитрий, запътен за вкъщи. Американецът му се усмихна кисело. Днес сутринта Дмитрий, ухилен до уши, го бе издирил и му бе съобщил, че е намерил Неми, че тя е добре — имала само няколко натъртвания.
— Веднага ме запита: „Джами-сама добре?“ Аз потвърдих и тя ти праща целувки. Предадох й, че ще я потърсиш, щом се освободиш.