Радваше се, че гласът на Филип го бе върнал към действителността. Отново обиколи с поглед стаята, папката, огъня в камината и се спря на прекрасното младо лице, което му се усмихваше от миниатюрата.
Стана, взе портретчето и се загледа в него. Всяко движение на четката отдавна се бе запечатало в съзнанието му. „Ако го нямах, щях ли и аз да забравя лицето й както Анжелик своя Малкълм?“
Колкото и да се опитваше да се върне към времето, когато бе живял истински, папката на Андре се изправяше като желязна преграда между него и любимата жена.
— Да му се не види и Андре!
„Както и да е, трябва да вземеш решение. Стига си умувал — заповяда той сам на себе си. — Хващай се за по-важната си работа. Свършвай с тази неприятност, че да се заемеш с насъщните си проблеми. Ти си на Нейно величество посланик. Дръж се като такъв!
Единствено правилно е да запечаташ папката на Андре, да напишеш секретен доклад, в който да разкажеш какво и кога се е случило и кой какво е казал, да запечаташ и него и да ги изпратиш в Лондон, пък нека там решават. Бездруго в мазетата, подземията и архивите им лежат достатъчно тайни. Ако решат да потулят нещата, то си е тяхна работа. Добре, това е единственият верен път.“
Напълно сигурен, че е взел правилното решение, Сър Уилям събра листата и един по един започна да ги хвърля в огъня, като си тананикаше. Наблюдаваше ги как се сгърчват, почерняват и се превръщат в пепел.
След като свърши. Сър Уилям вдигна чаша към портретчето. Чувстваше се прекрасно.
— За теб, любов моя.
62.
Наближаваше полунощ, когато Тайърър най-сетне хукна към пристана на Струанови. Носеше официалната дипломатическа поща на правителството на Нейно величество, а в джоба му лежеше преводът, който бе направил последен, а му се щеше да бе започнал с него. Ускори крачка.
Пристанът беше претъпкан. Филип видя, че Анжелик си бъбри с Горнт. В другия край на тълпата Палидар разговаряше с неколцина офицери, които заминаваха като обикновени пътници. А в средата на пристана забеляза Сър Уилям, потънал в разговор с Морийн Рос. Като я зърна, незабавно си спомни за Хирага и Джейми и как бе обещал на Макфей да изясни въпроса за „студентите“ с началника си. Запромъква се през навалицата.
— Добър вечер, госпожице Морийн, извинете ме. Сър Уилям, сигурно ще искате да погледнете това. — Тайърър му подаде превода си. — Ще се погрижа пощата да се озове на кораба.
Бързо се извърна и се запъти към домакина-касиер, за да не бъде подръка при неизбежното избухване.
Докато касиерът усърдно вписваше пратките в счетоводния си тефтер, Тайърър надникна по посока на Сър Уилям. Той се бе преместил под петролната лампа и с присвити очи преглеждаше документа. Лицето му се изкриви и устата му взеха да бълват хамалски псувни.
Хората наоколо отстъпиха смаяни не от езика, а просто от изненада. Дипломатът изпъшка и се обърна с гръб към тях. Посланието бе от роджу, подписано от Нори тайро. Филип го бе превел почти дословно. Бе съвсем кратко, без обичайните цветисти изрази и адресирано най-безочливо:
„До водача на гай-джин.
Роджу поздравява теб и останалите гай-джин, задето сте отървали кожата и едно-друго след пожара, причинен от бунтари и метежници. Утре управителят на Канагава ще изпрати петстотин кули да ви помогнат при опразването на Йокохама съгласно недвусмислените поличби от боговете и според волята на Императора, която ви бе предадена многократно. Когато се завърнете, ако се завърнете, уведомете ни много преди пристигането си. Настаняването ви ще бъде уговорено само с избрани гай-джин в Дешима в пристанището на Нагасаки, откъдето, както в миналото, ще се извършва цялата бъдеща търговия на гай-джин. Приемете сърдечното съобщение.“
— Тайърър!
Филип се престори, че не чува, остана с гръб към Сър Уилям, за да получи разписката от касиера.
Празният катер, който се връщаше от „Красавицата“, влизаше в дока. Тайърър забеляза, че Джейми го няма на борда. Боцманът се наведе от кабината си и ревна:
— Който ще се качва, да се качва.
В настъпилата блъсканица Морийн успя да се приближи до него.
— Филип, кога се връща Джейми?
— Навярно с последния курс, ако не и по-рано. — Не знаеше дали Джейми й е разказал за кроежите им. — Има още час и нещо дотогава.
— Тайърър!
— Извинявай, трябва да тръгвам. Да, сър — провикна се момъкът, пое дълбоко дъх, мислено се подготви за предстоящото и хукна.
— Филип, след половин час… — Сър Уилям беше станал, кажи-речи, разноглед от гняв — след половин час ще преведеш моя отговор, и то абсолютно дословно, да те вземат дяволите.
— Да, сър, между другото, с…
— Върви да намериш… май го съгледах! — Палидар, вземи си драгуните — от теб искам да връчиш едно „сърдечно съобщение“ на губернатора на Канагава. Веднага.
— Тази вечер ли, сър? — Палидар зяпна посланика, видя изражението му и побърза да добави: — О! Слушам, сър. Простете, сър. Веднага, сър.
— Извинете, Сър Уилям — побърза да допълни Тайърър, преди посланикът да си тръгне. — Не успях да ви съобщя, че помогнах на двама японски студенти да се качат на кораба. Те поискаха да пътуват, да посетят Англия. Миналата нощ ми спасиха живота, така че, надявам се, нямате нищо против.
— Че са ти спасили живота ли? Съмнявам се. — Сър Уилям продължаваше, впил очи в него. — Ако си се превърнал в пътнически агент, докато си на служба при Нейно величество, сигурно ще ми дадеш задоволителен отговор, стига да изискам такъв. Палидар, вземи войниците си и за един час да сте там. Връчи посланието ми възможно най-грубо, за Бога! — Дипломатът си тръгна.
Палидар се изсекна — настинката още не беше му минала.
— Какво, по дяволите, му става? — Тайърър се приведе към него и му съобщи за ултиматума. — Боже мой! Нищо чудно тогава. Ама че наглост! Всъщност това ми харесва. Сега поне ще почнат някакви военни действия, че от цялото това шляене насам-натам на генерала ще му отънее не само вратът, но и кесията. — Палидар се засмя по-скоро от нерви, отколкото на стария виц.
В този момент пристигна запъхтян Хоуг все още с операционния си халат. Носеше шапка, куфари и вързопи.
— Боях се да не закъснея. На какво се смеете?
— Разполагате с достатъчно време — отвърна Тайърър, докато заедно с Палидар се питаше какво ли съдържа писмото на Анжелик, чийто подпис Сър Уилям бе удостоверил, а Хоуг щеше да отнесе в Хонконг в отговор на онова писмо, което също си оставаше забулено в тайна. — Надявам се пътуването ви да мине леко. А после — в Индия, нали?
— Да, заминавам още следващия месец. — Грозното лице на лекаря грейна в усмивка. — Вече нямам търпение. Елате ми на гости — ще ви хареса.
— Следващото ми назначение е в Индия в граничните области — в Хиндукуш, Хайберския проход82. Току-що научих — съобщи Палидар. — Макар да говореше нехайно, Сетри не бе във възторг. Прекалено много хора гинеха в оня пъкъл, прекалено много убийства имаше там. Я се опитай да останеш жив, да оцелееш сред онази безплодна, разлагаща се скалиста пустош, където не вирееше нищо друго, освен смъртта. И все пак тя бе от жизнено значение за Империята, защото оттам минаваше историческият завоевателен път към Британска Индия, по който нахлуваха монголските, персийските и руските орди. Прониза го лошо предчувствие, той не се сдържа и добави: — Там няма морски погребения, докторе.
— Не, няма. Никакви — отвърна Хоуг и тъй като изтълкува думите му погрешно, сърдечно и приятелски сложи ръка на рамото му. — Ти си добро момче, Сетри. Ако ти потрябвам в Индия, лесно ще ме намериш. Там ще ти хареса. Желая ти късмет! — Лекарят се отдалечи.
— За какво става дума? — запита Тайърър. Бе забелязал рязката промяна у Палидар.
82
Хайберски проход — проход в планинската система Хиндукуш на границата между Афганистан и Пакистан. — Б.пр.