— Доктор Хоуг ми каза, че не обича погребенията в морето и се радвал, задето е пропуснал погребението на Малкълм в Хонконг.
Сетри се усмихна накриво. Бе докладвал на Сър Уилям за странното поведение на Хоуг край ковчезите в Канагава, на което сержантът бе станал свидетел. След като получи заповедите на посланика и се закле да пази всичко в тайна, офицерът незабелязано бе разменил двата ковчега. Не откри никаква разлика. Тъй че на „Буйният облак“ за Хонконг замина тялото на Малкълм Струан. Хоуг, Анжелик, Джейми и Скай бяха погребали рибаря точно според заповедите на Сър Уилям.
— Жалко, че съсякоха Малкълм — сурово рече той. — Странно нещо е животът, нали? Никога не знаеш какво ще те сполети.
Тайърър кимна. Палидар изглеждаше необикновено потиснат. Преводачът го харесваше и без да си дава сметка какво върши, запита:
— Какво има, приятелю?
— Нищо. Голям късмет извади миналата нощ, нали, след като се измъкна…
По лицето на Филип пробяга сянка и Сетри се прокле за глупостта си.
— Прости ми, Филип. Не исках да те разстройвам, просто не разбирам какво става с мен тази вечер.
— Чу ли за… за…
Тайърър за нищо на света не можеше да произнесе името на Фуджико. Бе като попарен от скръб и затъваше в такива дълбини, в каквито никога преди не бе попадал.
Преводачът усети, че по бузите му се стичат сълзи, но му бе все едно.
На борда на „Красавицата от Атланта“ капитан Таумаст говореше:
— Добре, Джейми, ще им дам билети, каквото и да реши госпожа Струан, но както знаеш, тя не е от най-щедрите.
— Просто й предай писмото ми, щом пристигнеш в Хонконг.
„Госпожо Струан — бе й писал Джейми. — Зная, че се захващам с рискована работа, но Отами е удивително интелигентен и доколкото установих, има отлични връзки тук. Бъдещето на Япония принадлежи на такива като него. Ако не се съгласите, моля да покриете пътните им разходи от изключително щедрия ви дар в злато, с който ме удостоихте. Албърт Макструан се справя добре, вашата собственост и сградите ви тук не пострадаха от пожара, налице са всички предпоставки за едно добро бъдеще. Аз ще продължа да му помагам, ако ме помоли. И, последно, разрешете да ви предупредя да бъдете предпазлива с новия управител на Брокови Едуард Горнт. Той е добър и храбър човек, но е опасен съперник.“
— Ще струва скъпо, Джейми — заяви Таумаст. Той бе нисък, жилав моряк със сурово обветрено лице, тъмна коса, кафяви очи. — Ще излезе поне сто лири. Струва ли си рискът?
— Корабът е неин, така че билетите й излизат без пари.
— И все пак е скъпо, а тя цепи косъма на две. Както и да е, то си е нейна работа. Ще осребря полицата ти в Лондон, ако Тес не поеме разноските. Твоите японци наясно ли са, че трябва да ми се подчиняват?
— Да. Казах им, че си крал, даймио. Че са длъжни да ти се подчиняват и да останат на борда, докато не ги стовариш в Лондон. Но, Джони, моля те, отнасяй се с тях като с важни клечки. Ще бъдеш възнаграден за това.
Таумаст се разсмя:
— Да, ама на небето. Както и да е, задължен съм ти за това-онова и ще ти помогна.
— Благодаря. — Джейми огледа каютата. — Къде ще ги настаниш?
— При екипажа, къде другаде?
— Нямаш ли някаква каюта, дори и съвсем малка?
— Всичко е препълнено, а и при екипажа ми те по-бързо ще свикнат с начина ни на живот — ще се наложи.
— Намери им някакво помещение поне до Хонконг. Не искам да ги разпознаят.
— Ами тогава ще ги настаня в каютата на третия помощник-капитан — там има две койки. Въоръжени ли са, Джейми? — запита Джони Таумаст.
— Естествено. Нали са самураи.
— Никакви оръжия, никакви самураи, за Бога.
Джейми сви рамене:
— Кажи им го сам, но много те моля, отнасяй се с тях като с важни особи, а не като с туземци. Може да ти изглежда чудно, но те наистина са знатни японци, нали разбираш?
— Мистър — провикна се капитанът. — Доведи ги!
Добре инструктирани от Джейми, Хирага и Акимото влязоха.
— Кой от двама ви говори английски?
— Аз, Анджин-сама. Аз Отами-сама.
— Господин Макфей отговаря за доброто ви поведение през целия път до Лондон, Отами-сама. Съгласни ли сте да ме слушате, да си седите на кораба, ако ви наредя, или да слезете на брега и да се върнете, когато аз ви заповядам, и докато стигнем в Лондон, да ми се подчинявате, сякаш съм ваш началник, ваш даймио?
— Съгласни прави какво Анджин-сама каже — внимателно отговори Хирага.
— Добре, но никакви оръжия на борда. Дайте ми всичките си мечове, пистолети и ножове. Ще ви ги върна. — Таумаст забеляза, че японецът пламна, и взе това под внимание. — Съгласни ли сте?
— Ами ако мъже нападнат нас?
— Ако някой от моите хора ви нападне, бийте се с юмруци, докато пристигна. Ще ги предупредя, че всеки, който започне пръв, ще получи по петдесет камшика. Не посягайте първи, разбирате ли ме?
— Не, толкова съжалявам.
Джейми обясни как виновният моряк и ще бъде завързан на рангоута и ще бъде шибан с камшик за неподчинение. Ужасен от такава жестокост, Хирага преведе на Акимото и запита:
— Но, Анджин-сама, ти не боиш? Щом човек после свободен на кораб, след такъв обида, не боиш човек убие теб?
Джони Таумаст се разсмя.
— Такъв направо го смятай за обесен. Бунтовниците се наказват със смърт. Ще заповядам на екипажа да не се заяжда с вас, а и вие не се заяждайте с тях. Това също е много важно.
— Разбира, Анджин-сама — отвърна Хирага, но всъщност му се изясниха само някои неща. Заболя го главата.
— Ако стане нещо, веднага при мен. Никакви сбивания, ако не ви нападнат. Оръжията ви, моля. — Хирага неохотно му предаде вързопите с мечовете им и пистолета си. — Мистър!
— Слушам, сър.
— Тези двамата ще се настанят в каютата на третия помощник. Аз ще ги заведа.
Джейми стана и подаде ръка на Хирага.
— Щастливо плаване. Можеш да ми пишеш винаги, когато поискаш, а също и на Филип… на Тайра-сама. Както вече ти казах, ще ти уредя сметка в моята банка, в Хонконгската банка на Мел83. Всичко е записано в документите, които ти връчих. Пояснил съм ти и как да получаваш пощата си. Чакай отговор чак след четири месеца. Късмет и щастливо завръщане. — Джейми се ръкува с двамата японци.
— Елате с мен. — Таумаст ги поведе по коридора и отвори някаква врата. — Ще спите тук, далеч от чужди очи. Господин Макфей не иска да ви разпознаят. След Хонконг ще бъде много по-леко. — Капитанът затвори вратата.
Хирага и Акимото мълчаливо се озърнаха. Помещението приличаше повече на ракла, отколкото на стая. Едва се побираха, застанали прави един до друг. Една петролна лампа хвърляше мъждива светлина. Две мръсни койки стояха една над друга с чекмеджета под тях. На заключалките висяха мушами. Вонеше.
— За какво служат тези работи? — запита Акимото вцепенен.
— Ми нещо като дрехи, ама са толкова твърди — как ли се бият, облечени в тях? Чувствам се незащитен без мечовете си.
— Пък аз не само че се чувствам незащитен, ами направо все едно са ме пречукали.
Палубата се разлюля под краката им, дочуха как вън моряците си препредаваха заповеди на висок глас или тананикаха, подготвяйки кораба за открито море. Моторът шумно тресеше пода и преградните стени и двамата самураи се чувстваха все по-неловко. Връхлетя ги ужас от теснотията, от неприятната миризма на изгорели въглища и газ, на спарен въздух и още по-спарени постелки и завивки. Палубата отново се люшна и Хирага залитна към койките. Седна на долната.
— На това ли ще спим?
— Че къде другаде? — изропта Акимото. Дръпна смачканото одеяло. Всички ъгли на дюшека бяха изпоцапани от цели пълчища дървеници, живи и мъртви; по грубото платно бе засъхнала кръв от хиляди смачкани паразити. Едва се удържа да не повърне. — Дай да слизаме на брега — изхриптя Акимото. — До гуша ми дойде.
— Не — възпря го Хирага, преодолявайки собствения си уплах. — Постигнахме същинско чудо: избягахме от Бакуфу и от Йоши и се озовахме в самото лоно на врага като гости. Ще изучим всичките им тайни и как да се справим с тях.