— На какво ще се научим? Как да пребиваме с камшик хората до смърт и как да живеем в тази помийна яма месеци наред ли? Не видя ли колко грубо си тръгна капитанът, без дори да отговори на поклона ни? Хайде… тръгваме! Ако трябва, ще плувам до брега!
Акимото сграби дръжката на вратата, но Хирага го улови за блузата и го дръпна.
— Не!
Акимото му се озъби и се освободи, блъсна се във вратата, защото нямаше място дори да се сбият, и се развика:
— Ти вече не си наш, ти си покварен от гай-джин! Пусни ме да си вървя, по-добре да умра като цивилизован човек, а не да живея така!
Хирага внезапно се вцепени от ужас. Времето спря. За пръв път осъзна напълно в какво се впускаха: във външния варварски свят, далеч от всякаква цивилизация, изоставили зад гърба си всичко, което има смисъл — соно-джой, Чошу, шиши и семейството си. Нямаше нито съпруга, нито деца… „Ах, моя храбра и прекрасна Сумомо, колко ми липсваш! С теб животът щеше да е по-лек, но вече…“
Цялото му същество го подтикваше да избяга от този ад, който бе въплъщение на всичко презряно.
Блъсна Акимото от пътя си и се хвърли към вратата. Но спря.
— Не — задъхано викна Хирага. — Ще издържа! Ще издържа заради соно-джой. Длъжни сме, братовчеде, заради соно-джой сме длъжни да издържим, но каквото и да стане, ще загинем като самураи. Ще напишем предсмъртните си стихотворения — ето какво ще сторим. Ще ги напишем още сега, сега — всичко останало няма никакво значение…
Боцманът се провикна към пристана:
— Последно повикване за „Красавицата“, всички на борда!
— И тъй, късмет, Едуард, и щастливо завръщане — пожела му Анжелик, все още обзета от меланхолия, но все пак леко му се усмихна и това озари цялото му същество. — Пази се!
След като си тръгна от Сър Уилям, тя се бе наплакала до насита насаме в покоите си. „Толкова сълзи пролях напоследък — помисли си тя, — откъде ли извират?“ Но все пак бе облекчила душата си и вече разсъждаваше трезво. След като се овладя, слезе долу и тайно се срещна с Горнт. Казаха си всичко, каквото имаха да си казват. Силата, самоувереността и любовта, които той излъчваше, сякаш бяха премахнали злото.
„Едуард е подходящ за мен — мислеше си Анжелик, докато го гледаше в очите, — но няма да измести Малкълм от сърцето ми. Това е различно нещо.“
— Добре ли си вече? — запита я Горнт.
— Да, благодаря ти, мили. Побързай.
Горнт целуна предложената му ръка.
— Пази се, госпожо. — Бе заприличал на момче, цялото озарено отвътре.
— И да не забравиш! — Анжелик го бе помолила да предаде на Тес надеждата й, че един ден двете ще се срещнат като приятелки. — Много е важно.
— Да, така е и няма да забравя. Ще се върна при теб, преди да се усетиш. — Заради хората наоколо добави на висок глас: — Ще се погрижа да изпълня поръчките ти, не бой се. — За последен път й стисна ръката и скочи на хлъзгавата палуба с леко сърце. Беше се качил последен. Боцманът изсвири със сирената, дръпна дроселите, даде заден и възви по посока на вятъра. Горнт махна с ръка и благоразумно се оттегли в каютата.
— Хубаво момиче — замислено произнесе Хоуг.
— Да, сър. Хубавица на хубавиците.
Двамата гледаха как пристанът се отдалечава.
— Ходил ли си в Индия, Едуард?
— Не, никога. А вие били ли сте в Париж?
— Не, никога. Но Индия е най-красивото кътче на земята. Там един англичанин може да живее прекрасно, а ти всъщност си по-скоро англичанин.
Анжелик и останалите, във всички хора, които навярно никога нямаше да види. Анжелик махна за последен път и се отправи към Морийн Рос, която стоеше до лампата. „Надявам се да станат приятелки — рече си лекарят. Само миг, и те двете и пристанът се сляха с морската тъма. — Анжелик с право се подчини на Тес Струан. Не че имаше друг избор. — Пръстите му разсеяно се увериха, че клетвената и декларация е на сигурно място в джоба му.
«Каква трагедия сполетя Малкълм! Горкото момче, цял живот усърдно работеше, за да постигне нещо, и ето какво стана. Малкълм Струан, тай-панът, който всъщност никога не стана тай-пан, цял живот се движеше като заслепен от снежна виелица човек, който сред фъртуната дири бяла палатка, каквато никога не е имало.»
— Каква тъжна участ постигна Малкълм, нали? — Но Горнт бе изчезнал. Лекарят се огледа и го видя отново на палубата с гръб към Йокохама да се взира към «Красавицата». Бе си свалил шапката и вятърът рошеше косата му.
«Какво ли се крие зад неговата усмивка? — запита се Хоуг. — Толкова е неумолима, но въпреки това… Има нещо особено в този младеж. Дали е бъдещ крал или е цареубиец?»
Повечето хора на пристана се бяха разотишли. Анжелик стоеше с Морийн до лампата и гледаше към «Красавицата» и отдалечаващия се катер. Скоро останаха съвсем сами, с изключение на Чен и Варгас, които бъбреха помежду си, докато чакаха да разтоварят катера, ако се наложи, и без някой да ги е молил, да придружат двете жени до вкъщи.
— Морийн… — Анжелик се взря в нея. Сърдечната и усмивка се стопи, като забеляза колко нещастна изглежда новата й приятелка. — Какво има?
— Нищо. Ами… не… наистина, не се безпокой. Просто… не съм виждала Джейми цял ден, беше зает, а пък аз… имах важен… — думите й заседнаха на гърлото.
— Ще го почакам заедно с теб, ако искаш? Слушай, Морийн, я по-добре да дойдеш при мен. Ще гледаме от прозореца на стаята ми. Щом забележим катера, ще имаме достатъчно време да го посрещнем.
— Мисля… ами, по-добре да остана тук.
Анжелик решително я хвана под ръка.
— Какво има?“ Какво се е случило, мога ли да ти помогна с нещо?
— Не. Не мисля, скъпа Анжелик. Просто… ами просто… — Морийн отново се подвоуми и заговори със запъване: — О, Боже, не ми се щеше да те тревожа, но тя… любовницата на Джейми, дойде да се срещне с мен днес следобед.
— От Йошивара?
— Да. Дойде да ми изкаже почитта си, да ми се поклони и да ме посъветва да не се безпокоя — била се грижила за него отлично и искала да ме помоли в бъдеще да ми представя сметките му, но не знаела дали всеки месец или веднъж годишно.
Анжелик зяпна от изненада.
— Ама наистина ли?
— Да. — Морийн изглеждаше бледа като платно под светлината на петролната лампа. — Каза ми също, че ако съм искала да науча нещо за… „Джами“ — тя така го нарича, уф… за навиците му в леглото, за по… позите и така нататък, тя с радост щяла да ми услужи и да ме запознае с всичко най-подробно, защото аз съм била девствена и не съм ги разбирала тези неща, а тя била професионалистка от втора класа. Обеща ми някакви книги с картинки, наречени „Креватни книги“. Там щяла да отбележи неговите особености, ама аз да не съм се тревожела, защото Джами бил станал вече доста опитен и неговият… тя го нарече неговият Едноок монах си бил съвсем наред. Ето, вече знаеш всичко!
Анжелик се сащиса.
— Mon Dieu, горкичката ми ти — какъв ужас! Но… и тя ли говори на английски?
— Не — говори някаква почти неразбираема смесица от „патагонски“ и пиджин, използва някои от думичките на Джейми, но аз схванах същността на приказките й съвсем точно. Изглежда… изглежда, му е била гадже година и нещо. Дребничка е, хич не е хубава и като не знаех какво да й отговоря, взех, та й рекох, че е много дребна. Пък оная безсрамна пачавра… безсрамницата, се разкикоти и ми вика: „Достатъчно голяма — Джами тай-тай на гръб става също, нали? Много късмет жени.“
— О, Mon Dieu.
— Наистина. Какво да правя?
Анжелик усети, че и нейната глава започна да бучи.
— Би могла… не, от това нищо няма да излезе… Навярно бих могла… Не, не мога. Прекалено е…
— Ами ако ти… — Анжелик поклати глава. Безпомощно се взря в Морийн, а в същия момент и тя се втренчи в очите й. Всяка видя собственото си изражение, изписано на лицето на другата: еднакъв потрес, погнуса, отвращение, оскърбление и ярост. За момент застинаха така, после Анжелик прихна, след секунда захихика и Морийн, а след миг и двете вече се заливаха от смях.