Без да осъзнава какво прави, Кентърбъри измъкна своята манерчица, надигна я и отпи, после обърса уста с опакото на ръката си и отново я прибра.
— Нека продължим. Най-добре е аз да водя, ако трябва, движете се по един в колона. Не обръщайте внимание на японците. Г-н Струан, може би ще яздите до младата госпожица, а вие, г-н Тайърър, пазете отзад. — И явно доволен от себе си, той подкара коня в тръс.
Щом Анжелик се изравни с него, очите на Струан се усмихнаха. Той се влюби открито в нея от първия момент, когато я видя преди четири месеца в Хонконг, от първия ден, когато тя пристигна… и превзе острова с щурм — с руса коса, идеална кожа, дълбоки сини очи, с приятен чип нос, с овално лице. То не можеше да се нарече красиво, но притежаваше странна привлекателност, от която секва дъхът, истинска парижанка; нейната невинност и младост прикриваха някаква постоянно доловима, макар и несъзнателна чувственост, дето просто умоляваше да бъде задоволена, и това в един свят на мъже без подходящи жени за съпруги, без особена надежда да си намерят спътница в Азия, във всеки случай не и такава като нея. Повечето мъже бяха богати, някои от тях — царе на търговията.
— Не обръщайте внимание на туземците, Анжелик — прошепна Струан, — те изпитват само страхопочитание пред вас.
Французойката се ухили. Кимна с глава като императрица:
— Merci, Monsieur, vous etes tres aimable!9
Струан беше много доволен и съвсем уверен сега. „Съдбата, джос, Господ ни събра заедно — помисли си въодушевен, като кроеше планове кога да поиска от баща й разрешение за женитба. — Защо не по Коледа?
По Коледа ще бъде отлично. Ще се оженим през пролетта и ще живеем в Голямата къща на хълма Виктория в Хонконг. Зная, че майка ми и баща ми вече я обожават. Боже мой, надявам се той наистина да е по-добре. Ще вдигнем огромно коледно тържество…“
Когато излязоха на пътя, те бързо напреднаха, като внимаваха да не пречат на движението. Но дали им харесваше, или не тяхното неочаквано присъствие сред огромното мнозинство от недоверчиви японци, които никога не бяха виждали хора с такъв ръст, облик и цвят, и преди всичко девойката — наред с цилиндрите им и рединготите, с тесните като тръби панталони и ботушите за езда, както и нейните ботуши, дрехи за езда и цилиндърът й с модно перо и дамското седло, — всичко това неизбежно предизвика задръстване.
И Кентърбъри, и Струан внимателно наблюдаваха талазите от идващи насреща им хора, макар винаги да им сторваха път. Нито един от белите мъже не почувства, а и не очакваше никаква опасност. Анжелик яздеше наблизо, като се преструваше, че не обръща внимание на зяпачите, нито на ръката, която сякаш случайно се опитваше да я докосне, шокирана от начина, по който мнозина мъже нехайно запретваха кимоната си, излагайки на показ оскъдните си препаски и откровената си голота:
„Скъпа ми Колет, ти никога няма да ми повярваш — продължи, тя мислено писмото до най-добрата си приятелка в Париж, което щеше да довърши вечерта, — но огромна част от безбройните носачи по обществения главен път носеха само тези нищо и никакви препаски, дето почти нищо не скриват отпред и се превръщат в тънка ивица между бутовете отзад! Кълна се, че това е самата истина, и мога да ти съобщя, че много от туземците са доста космати, макар че повечето им части са малки. Чудя се дали Малкълм…“
Усети, че се изчервява.
— Столицата, Филип — опита се да завърже разговор тя, — наистина ли е забранена?
— Според споразумението не е. — Тайърър бе силно поласкан. Само няколко минути, и тя вече се отказа от обръщението „господине“. — Според споразумението всички легации трябва да бъдат в Йедо, в столицата. Казаха ми, че сме се евакуирали от Йедо миналата година след нападението срещу нашите. По-безопасно е да бъдем в Йокохама под закрилата на флотските оръдия.
— Нападение ли? Какво нападение?
— О, няколко луди, наречени ронини… някакви си убийци извън закона… та дузина луди нападнали нашата легация посред нощ. Британска легация! Можете ли да си представите нахалството им! Подлеците убили един сержант и един часови…
Той млъкна, тъй като Кентърбъри се извъртя от пътя, задържа коня си и посочи с камшика.
— Вижте там!
Спряха до него. Сега можеха да видят високите, издължени знамена, вдигнати високо от редици самураи, които стъпваха тежко иззад завоя на няколкостотин ярда пред тях. Всички пътници се разпръснаха, бързо захвърлиха вързопи и паланкини надалеч от пътя, ездачите светкавично скочиха от конете, после всички коленичиха от двете страни на трасето с наведени глави; мъже, жени, деца застинаха неподвижни. Само самураите останаха прави. Докато кортежът минаваше край тях, те почтително се кланяха.
— Кой е този, Филип? — попита развълнувано Анжелик. — Можете ли да четете техните знаци?
— Съжалявам, не, не още, госпожице. Говори се, че са нужни години, за да се научиш да четеш и пишеш писмото им. — Щастието на Тайърър се изпари при мисълта за многото работа, която му предстоеше.
— Може би е шогунът?
Кентърбъри се засмя.
— Няма начин да е той. В противен случай щяха да оградят с кордони цялата зона. Казват, че само да кимне и се събират стотици хиляди самураи. Но ще е някоя важна личност.
— Какво да правим докато минават? — попита тя.
— Ще ги приветстваме с кралския поздрав — отвърна Струан. — Ще си свалим шапките и ще ги размахаме три пъти. А какво ще направиш ти?
— Аз ли, cheri? — Тя се усмихна, много го харесваше, помнеше думите на баща си, преди да замине от Хонконг за Йокохама: „Насърчавай този Малкълм Струан, но внимателно, малката ми. Аз вече го направих дискретно. Той ще ти подхожда великолепно, ето защо подкрепих тази разходка до Йокохама без придружителка, като осигурих той да те придружава на един от корабите си. След три дни ще станеш на осемнайсет години, време ти е да се омъжиш! Зная, че е само на двайсет и е млад за теб, но е интелигентен, най-големият син, след около година ще наследи Търговската къща — говори се, че баща му Кълъм, тай-панът, е много по-болен, отколкото компанията признава публично.“
— Но той е британец — бе отвърнала тя замислено. — Вие, татко, ги мразите и казвате, че ние също трябва да ги мразим. Мразите ги, нали?
— Да, малката ми, но не открито. Британия е най-богатата страна в света, най-мощната, те са крале в Азия и пред Търговската къща на Струан… „Братя Ришо“ е едно нищо. Ще извлечем огромни облаги, ако поемем френската част от тяхната търговия. Предложи му го.
— О, не мога, татко, това ще бъде… не мога, татко.
— Ти вече си жена, не си дете, моя скъпа. Подлъжи го, после той сам ще го предложи. Нашето бъдеще зависи от теб. Скоро Малкълм Струан ще стане тай-пан. А ти… половината от богатството им може да бъде твое…
„Разбира се, бих обожавала такъв съпруг — помисли си тя, — колко е умен татко! Колко чудесно е да си французойка и следователно да ги превъзхождаш. Лесно е да го харесам, може би дори да обикна този Малкълм, странните му очи и младежкия му вид. О, толкова се надявам, че той ще поиска ръката ми…“
Анжелик въздъхна и отново се върна към настоящето.
— Ще преклоня глава, както правим в Булонския лес пред Негово величество император Луи Наполеон. Какво има, Филип?
— Май е по-добре да се върнем — рече Тайърър разтревожено. — Всички казват, че те стават докачливи, когато сме близо до техните принцове.
— Глупости — прекъсна го Кентърбъри. — Няма никаква опасност, никога не е имало нападение на шайка — тук не е като в Индия, в Африка или в Китай. Обясних ви, японците се прекланят пред законите. Ние се придържаме стриктно към ограниченията на споразуменията и ще направим това, което винаги сме правили, само ги оставете да минат, учтиво си вдигнете шапките, както бихте сторили пред всеки владетел, после ще продължим. Въоръжен ли сте, г-н Струан?
— Разбира се.
— Аз не съм — рече Анжелик малко сприхаво, докато наблюдаваше знамената; намираха се вече само на стотина ярда. — Мисля, че жените трябва да носят пистолети, щом мъжете го правят.
Всички бяха шокирани.
— Откажете се от тази мисъл. Тайърър?
С известна неловкост Тайърър показа на Кентърбъри малкия си пистолет.