— Ти си страхливец — измърмори той, поразен от откритието.
Чакалнята вонеше като хирургията на лекарства; от миризмата му се повдигаше. Той отиде до прозореца и задиша дълбоко, като безуспешно опитваше да проясни главата си, после отпи малко от уискито. Както винаги вкусът беше парлив и неприятен. Тайърър се втренчи в чашата. Лоши картини имаше там, много лоши. Побиха го тръпки. Насили се да гледа само течността. Беше златистокафява и миризмата му напомни за дома му в Лондон, за баща му, седнал след вечеря пред камината със своята чашка, за майка му, която добродушно плетеше, докато двама прислужници вдигаха масата, всичко топло, уютно и безопасно, и това му напомни пък за „Героуей“, любимото му кафене на Корнхил, топло, оживено и безопасно, и за университета, вълнуващ и приятелски, но безопасен. Безопасен. Целият му досегашен живот беше безопасен. А сега? Отново започна да го обзема паника. „Исусе Христе, какво правя тук?“
След като се измъкнаха, но все още на неголямо разстояние от Токайдо, препускащият кон на Струан се подплаши, тъй като полуотсечената му плешка му изневери, и Струан се строполи на земята. Падането го нарани лошо.
С огромно усилие, все още размекнат от страха, Тайърър му помогна да се качи на собствения му кон, но животното едва удържаше по-високия и по-тежък мъж на седлото. През цялото време вниманието му беше насочено към изчезващия кортеж в очакване оттам да се появят самураи на коне.
— Можете ли да продължите?
— Да, да, мисля, че мога. — Гласът на Струан беше много слаб поради нетърпимата болка. — Анжелик измъкна ли се?
— Да, да. Проклетниците убиха Кентърбъри.
— Видях… Вие… Вие ранен ли сте?
— Не, нищо сериозно. Не мисля. Засегната е само ръката ми. — Тайърър разкъса палтото си и изруга от внезапната болка. Раната представляваше изкусен разрез малко под лакътя. Той почисти част от кръвта с носната си кърпа, после се превърза с нея. — Няма срязани вени и артерии… но защо ни нападнаха? Защо? Ние не правехме нищо лошо.
— Аз… аз не мога да се завъртя. Кучият син ме удари отстрани… как… как изглежда раната?
Тайърър много внимателно разтвори разреза в сукнения редингот. Дължината и дълбочината на раната, влошена от падането, го порази. Кръвта пулсираше навън и го доуплаши.
— Не е добре. Трябва да намерим бързо лекар.
— Ние, ние по-добре… да заобиколим за Йокохама.
— Да, да, и аз смятам така. — Младежът подкрепи Струан и се опита да разсъждава трезво. Хората по Токайдо ги сочеха. Тревогата му нарасна. Канагава беше наблизо и се виждаха няколко храма! — Един от тях трябва да е нашият — измърмори той и усети противен вкус в устата си. После видя, че ръцете му са целите в кръв и сърцето му отново се сви от страх, но се отпусна с облекчение, когато откри, че кръвта е най-вече на Струан. — Ще продължим.
— Какво… какво казвате?
— Ще продължим до Канагава — наблизо е и пътят е чист. Виждам няколко храма, един от тях трябва да е нашият. Сигурно има вдигнато знаме.
По японски обичай легациите бяха разположени в будистки храмове. Само храмовете и манастирите имаха излишни стаи или външни постройки, достатъчно големи и с достатъчно на брой помещения, ето защо Бакуфу бяха определили някои от тях за тази цел, докато бъдат построени самостоятелни резиденции за всяка легация.
— Можете ли да продължите, г-н Струан? Аз ще водя коня.
— Да. — Струан погледна към собствения си кон; животното цвилеше нещастно, опита се да затича отново, но не успя, кракът му отказа. Кръв струеше от свирепата му рана. Стоеше и трепереше. — Избавете го от болката и нека продължим.
Тайърър никога не бе убивал кон преди. Той изтри потта от ръцете. Пистолетът беше двуцевен и се зареждаше задно с два от новите бронзови патрона, които съдържаха куршума, заряда и детонатора. Конят хукна, но не можа да стигне далеч. Той го погали по главата, успокоявайки го, постави пистолета до ухото му и дръпна спусъка. Моменталната му смърт го смая. Пукотът на пистолета — също. Прибра го в джоба си.
Отново изтри ръцете си, все още като в транс.
— Най-добре ще е да стоим по-далеч от пътя, г-н Струан, най-добре да се измъкнем оттук, по-безопасно е.
Отне им много повече време, отколкото очакваше, заради рововете и потоците, които трябваше да преминат. На два пъти Струан почти загуби съзнание и Тайърър едва успя да го предпази от ново падане. Селяните в оризищата се преструваха, че не ги виждат, или ги гледаха свирепо, после пак се захващаха за работата си, така че Тайърър просто ги изруга и забърза напред.