Тайърър го зяпна:
— Никой ли?
— Никой. Британският отец говори малко, ала не можем да го използваме, японците мразят мисионерите и свещениците. Има само трима холандскоговорещи в колонията — един холандец, един швейцарец, който е нашият преводач, и един търговец от Канската колония в Южна Африка; за жалост никакъв британец. В колонията говорим на ужасен жаргон, смесица от италиански, испански, френски, английски и други езици, наречен „пиджин“ както в Хонконг, Сингапур и другите китайски уговорени пристанища, и използваме компрадори, търговски посредници.
— Същото е в Пекин. — Бабкот усети раздразнението в гласа му, но най-вече скритата опасност. Вдигна очи и моментално прозря, че Тайърър е на път да припадне, а и всеки момент щеше да повърне наново.
— Добре се справяте — рече докторът окуражително, после се изправи, за да пооблекчи гърба си; целият плуваше в пот. Наведе се отново. Много внимателно намести възстановеното черво в кухината и бързо започна да шие външното разкъсване. — Хареса ли ви Пекин? — попита; не че го интересуваше, но искаше Тайърър да говори. „По-добре това, отколкото нов пристъп — помисли си той. — Не мога да се занимавам с него, докато не затворя този нещастник.“ — Никога не съм бил там.
— Аз, ами… да, да, много. — Тайърър се опита да събере разбърканите си мисли, заслепен от главоболието, което го измъчваше. — Манджурците са съвсем хрисими в момента, така че можехме да ходим навсякъде, където си поискаме, съвсем безопасно е. Манджурците, номадско племе от Манджурия, превземат Китай през 1644 г. И сега управлява династията им Чинг. Можехме да яздим навсякъде без… без никакви проблеми… китайците не бяха… особено дружелюбни, но… — Задухът в стаята и миризмата се издигнаха към лицето му и го задавиха. Последва нов спазъм и той отново повърна, усещайки гаденето; после се изправи до масата.
— Съжалявам.
— Говорехте… за манджурците?
Внезапно на Тайърър му се прииска да изкрещи, че не го е грижа за манджурците, за Пекин или за каквото и да било, че иска да избяга от смрадта и от своята безпомощност.
— Говорете ми! Говорете ми!
— На нас… ни казаха, че… че обикновено те са една арогантна, отвратителна тълпа и е очевидно, че китайците мразят манджурците до смърт. — Устата на Тайърър беше пълна със слюнка, но колкото повече се концентрираше, подтикът да избяга намаляваше. Продължи колебливо:
— Изглежда, че те всички губят ума и дума при мисълта, че Тайпинското въстание ще се разпростре от Нанкин и ще обхване Пекин и че това ще е краят на… — Тайърър млъкна и се заслуша напрегнато. В устата си усещаше ужасен вкус, а главата го заболя още повече.
Какво има?
— Мисля… стори ми се, че някой крещи.
Бабкот се ослуша, ала не чу нищо.
Продължавайте за манджурците.
— Ами, ъъ, пълзи слух за Тайпинското въстание, че повече от десет милиона селяни били убити или измрели от глад през изминалите няколко години. Но в Пекин е спокойно, разбира се, опожаряването и разграбването на Летния дворец от британските и френските сили преди две години, което лорд Елгин заповяда като репресивна мярка, също е дало на манджурците урок; скоро няма да го забравят. Никога повече няма да убият британец с лека ръка. Сър Уилям няма ли да заповяда и тук същото? Репресивни мерки?
— Ако знаехме кого да репресираме, щяхме вече да сме го направили. Но, уви! Не можем да обстрелваме Йедо само заради неколцина неизвестни убийци…
Прекъснаха го ядосани гласове, сержантът англичанин се караше с гърлено говорещите японци. После един самурай рязко отвори вратата, а зад него други двама заплашваха сержанта с полуизвадените си от ножниците мечове; двама гвардейци с насочени пушки стояха в коридора. Четвъртият самурай, малко по-възрастен мъж, пристъпи в стаята. Тайърър се подпря на стената вкаменен, преживявайки отново смъртта на Кентърбъри.
— Кинджиру! — изрева Бабкот и всички замръзнаха. За момент изглеждаше, че по-възрастният самурай ще побеснее ей сега, ще измъкне меча си и ще ги нападне. Ала Бабкот се завъртя и застана с лице към тях със скалпела в едрия си юмрук, с кръв по ръцете и престилката, огромен и зъл. — Кинджиру! — заповяда той отново, после посочи със скалпела. — Излезте! Дете… Дете… Додзо! — Той се взря в тях, обърна им гръб и продължи да зашива и да попива. — Сержант, покажете им приемната учтиво!