Выбрать главу

— Къде, по дяволите, е тая Сацума?

— Китаецът каза, че било кралство на южния остров до Нагасаки, на шестстотин или седемстотин мили оттук и…

— Какво, по дяволите, търсят тук, а?

— Той не знаеше, но се закле, че ще нощуват в Ходогая — Филип, това е крайпътна спирка на Токайдо на не повече от десет мили оттук — и техният крал е с тях.

3.

Санджиро, господарят на Сацума, с пронизващи и безмилостни очи, едър, брадат мъж на четирийсет и две, с драгоценни мечове, със синя мантия от най-фина коприна, погледна най-доверения си съветник.

— Добро или лошо беше нападението?

— Добро, господарю — отговори приглушено Кацумата, защото знаеше, че навсякъде е пълно с шпиони. Двамата мъже бяха сами, коленичили един срещу друг, в най-хубавото помещение на кръчмата в Ходогая, крайпътна спирка на Токайдо, на не повече от две мили навътре в сушата на колонията.

— Защо? — От шест века прадедите на Санджиро управляваха Сацума, най-богатото и най-мощно феодално владение в цяла Япония, като се изключат именията на омразните му врагове, рода Торанага, и ревностно бяха бранили независимостта му.

— Това ще създаде напрежение между шогуната и гай-джин — заяви Кацумата. Той беше слаб, корав като стомана мъж, изкусен фехтовач и най-прочутият от всички сенсеи — учители — по бойни изкуства в провинция Сацума. — Колкото повече се карат тези кучета, толкова по-скоро ще се сблъскат, а колкото по-скоро се сблъскат, толкова по-добре: това ще ни помогне най-после да съборим рода Торанага и техните марионетки, ще ти позволи да обявиш нов шогунат, нови власти на шогуна, като Сацума ще господства над тях, а ти самият ще станеш един нов роджу. — Роджу беше другото название на Съвета на петимата старейшини, който управляваше в името на шогуна.

„Един от роджу! Защо само един — помисли си наум Санджиро. — Защо не главен министър, защо не шогун — произходът ми го позволява. На шогуните от рода Торанага им стигат два и половина века. Нобусада, четиринайсетият, май ще е последният — в името на баща ми, ще бъде последният!“

Този шогунат беше основан от военния диктатор Торанага през 1603 след спечелването на битката при Секигахара, където неговите войски взеха 40 600 вражески глави. Със Секигахара той елиминира цялата действаща опозиция и за първи път в историята покори Нипон, Земята на боговете, както японците наричаха своята страна, и я подчини на единно управление.

Този блестящ генерал и администратор веднага завзе цялата светска власт и с благодарност прие от безсилния Император титлата шогун, най-висшия ранг за един смъртен, което го утвърди законно като диктатор. Той бързо направи своя шогунат наследствен, веднага постанови, че в бъдеще всички светски дела ще са от компетенцията на шогуна, всички духовни — на Императора.

През последните осем века Императорът, Син на небето, и неговият двор живееха изолирано в оградения със зидове императорски дворец в Киото. Само веднъж в годината той напускаше двореца, за да посети светилището на Идзу, но дори тогава оставаше скрит за всички очи, лицето му никога не се виждаше на обществено място. Оставаше скрит за всички и вътре зад зидовете, освен за най-близките от семейството си, благодарение на ревностни наследствени чиновници и древни мистични протоколи.

Така военният диктатор се разпореждаше в „Дворцовите порти“ и решаваше кой да влиза и кой да излиза през тях и де факто властваше и над Императора, и над неговото благоволение, а по този начин — над неговото влияние и власт. И макар всички японци непоклатимо да вярваха в императорската божественост, да го приемаха за Син на небето и за пряк потомък на богинята на Слънцето и да считаха, че неговото родословие не е прекъсвано, откак свят светува, според историческите обичаи Императорът и неговият двор не държаха никакви армии и нямаха никакви доходи, освен отпусканите годишно от военния диктатор в неговите „Порти“, колкото на последния му скимнеше.

От десетилетия шогунът Торанага, неговият син и внук управляваха мъдро, но строго. Следващите поколения отслабиха хватката, по-низшите чиновници заграбваха все повече и повече власт, постепенно превръщаха собствените си чинове в наследствени. Шогунът остана титулуван глава, но от век или повече насам беше марионетка и все пак винаги избиран само от рода Торанага; същото се отнасяше и за Съвета на старейшините. Сегашният шогун Нобусада беше избран преди четири години, когато беше дванайсетгодишен.