— Тихо, за Бога! — изкрещя той и допълни в настъпилото затишие: — Бързо, кажете ни какво се случи. Къде е младият господин Струан?
— О, Джейми, je… аз, аз… — обърканата девойка направи отчаяно усилие да се овладее. — O, mon Dieu!4
Той вдигна ръка и я потупа като дете по рамото, за да я успокои, изпълнен с обожание като всички останали.
— Не се безпокойте, сега сте в безопасност, г-це Анжелик. Поемете си дъх. Направете й място, за Бога! — Джейми Макфей беше тридесет и девет годишен, главен управител на компания Струан в Япония. — Е, кажете ни, какво се е случило?
Тя изтри сълзите си, светлокестенявата й коса беше на една страна:
— Нападнаха ни, нападнаха ни самураи — рече с нежен гласец и с приятен акцент. Всички проточиха шии, за да чуят по-добре. — Ние бяхме… Бяхме на… на стария път… — тя отново посочи навътре към сушата: — Там.
— Да, да, Токайдо… — Големият крайбрежен главен път на малко повече от миля западно от колонията, който свързваше забранената столица на шогуна, Йедо, на двайсет мили на север оттук, забранена както за цяла Япония, така и за всички чужденци. — Ние… яздехме… — Тя замълча, а после думите потекоха: — Г-н Кентърбъри, Филип Тайърър и Малкълм, г-н Струан и аз яздехме по пътя и после имаше някаква… дълга колона от самураи със знамена, и ние почакахме, докато минат. Тогава ние… тогава двама от тях се втурнаха към нас, раниха г-н Кентърбъри, нападнаха Малкълм… г-н Струан… който извади пистолета си, и Филип, който ми изкрещя да се махам, да доведа помощ — трепането започна отново. — Бързо, те се нуждаят от помощ.
Мъжете вече бързаха за конете и за още пушки. Чуваха се викове:
— Някой да събере кавалерията.
— Самураите са хванали Джон Кентърбъри, Струан и онзи младичкия Тайърър, нападнали са ги на Токайдо.
— Господи, тя казва, че самураите са убили някои от нашите момчета!
— Къде се случи това? — извика Джейми Макфей над шума, надмогвайки безумното си нетърпение. — Можете ли да опишете мястото, където се случи. Къде точно?
— Край пътя, преди Кана… някаква Кана…
— Канагава ли? — назова той малка попътна спирка и рибарско село на Токайдо, на миля през залива, на три мили по крайбрежния път.
— Oui, да. Канагава! Побързайте.
Конете бяха изведени от конюшните на Струан, оседлани и готови. Джейми преметна пушка през рамото си.
— Не се безпокойте, бързо ще ги намерим. Но г-н Струан? Видяхте ли дали се измъкна… дали е ранен?
— Non. Не видях нищо, само началото, бедният г-н Кентърбъри, той… Аз яздех до него, когато те… — Сълзите й рукнаха. — Не гледах назад, подчиних се без… и дойдох, за да ви извикам на помощ.
Тя се казваше Анжелик Ришо. Беше само на осемнайсет. За първи път излизаше извън оградата.
Макфей скочи на седлото и се понесе като вихър. „Всемогъщи Боже — мъчително размишляваше той, — нямахме никакви проблеми от година и нещо, иначе никога не бих ги оставил да тръгнат. Аз съм отговорен. Малкълм е прекият наследник и аз отговарям за него. В името на Господа, какво, по дяволите, се е случило?“
Макфей, около дузина търговци, един драгунски офицер с трима свои улани незабавно откриха Джон Кентърбъри отстрани на Токайдо, но беше доста по-трудно да го разгледат. Беше обезглавен и части от крайниците му лежаха разпръснати наоколо. Зверски разрези от меч бяха нашарили цялото му тяло, всичките са били смъртоносни. Нямаше следа от Тайърър и Струан или от колоната на самураите. Никой от пътниците не знаеше нищо за убийството, кой го е извършил, кога и защо.
— Дали другите двама са отвлечени, Джейми? — гнусливо попита един американец.
— Не зная, Дмитрий. — Макфей се опитваше да накара мозъка си да работи. — По-добре е някой да се върне и да каже на сър Уилям да донесе… и да донесе саван или ковчег. — Пребледнял, той оглеждаше преминаващите тълпи, които благоразумно се стараеха да не обръщат глави към него, но внимателно наблюдаваха всичко отстрани.
Добре охраняваният, отъпкан път гъмжеше от дисциплинирани потоци пътници за и от Йедо, който един ден щеше да се нарича Токио. Мъже, жени и деца от всички възрасти, богати и бедни, всичките японци, само тук-там някой случаен китаец с дълга мантия. Болшинството бяха мъже, всички носеха различни по стил и скромност кимона и множество различни платнени и сламени шапки. Търговци, полуголи носачи, будистки свещеник в оранжеви раса, земеделски стопани, които отиваха или се връщаха от пазара, странстващи гадатели, писари, учители и поети. Много носилки и най-разнообразни паланкини5 за хора или стоки с двама, четирима, шест или осем носачи. Няколкото самураи крачеха важно сред тълпите и ги изгледаха кръвнишки, докато те преминаваха.