— Не бъдете толкова сигурен. Дърк умря преди повече от двайсет години, синът му Кълъм е на смъртно легло и ако Малкълм умре, кой ще поеме ръководството? Едва ли малкият му брат, който е само на десет години. — Очите му светнаха странно. — Старецът Брок може да е на седемдесет и три, но е жилав и ловък, както винаги.
— Но ние все още сме Търговската къща, Кълъм все още е тай-пан — добави Макфей, зарадван от клъвването. — Старецът Брок все още не е председател на Джокей Клъб в Хепи Вали и никога няма да бъде.
— И това ще стане много скоро, Джейми, както и всичко останало. Кълъм Струан няма да контролира гласовете в Джокей Клъб твърде дълго и ако и неговият син и наследник също опъне петалата, ами тогава, като се сметнем, ние и нашите приятели ще имаме необходимите гласове.
— Повярвай ми, няма да се случи.
— Може би Старецът Брок ще ни окаже честта да ни посети тук скоро заедно със сър Морган… — Гласът на Грейфорт стана по-рязък.
— Морган в Хонконг ли е? — Макфей се опита да прикрие изненадата си. Сър Морган Брок беше най-големият син на Стареца Брок, който много успешно ръководеше тяхната Лондонска служба. Доколкото Джейми знаеше, Морган никога не бе идвал в Азия преди. Ако Морган е пристигнал внезапно в Хонконг… „Каква ли нова дяволия кроят тези двамата?“ — питаше се той обезпокоен. Морган се беше специализирал в търговско-банково дело и умело бе разпрострял пипалата на компания Брок в Европа, Русия и Северна Америка, като винаги заграбваше търговските пътища и клиентите на Струан. Откакто миналата година започна Американската война, Макфей, наред с другите директори на компания Струан, бе получил обезпокоителни доклади за фалити сред техните многобройни американски съдружници и на Север, и на Юг; там, където Кълъм Струан беше инвестирал големи суми. — Ако Старецът Брок и син ни удостоят с присъствието си, не се съмнявам, че ще имаме честта да им дадем вечеря.
Грейфорт се засмя без настроение:
— Съмнявам се, че ще имат време за друго, освен да ревизират вашите счетоводни книги, когато ние поемем търговията ви.
— Не си го и мислете дори. Ако имам някакви новини за бунта, ще ви съобщя. Моля, направете същото и вие. А сега лека нощ. — Макфей повдигна свръхучтиво шапката си и отмина.
Грейфорт се засмя наум, доволен от семената, които бе засял. „Старецът ще се радва да ги ожъне — помисли си той, — и то заедно с корените.“
Доктор Бабкот вървеше изтощен по коридора на полутъмната легация в Канагава. Носеше малка петролна лампа и беше облякъл халат над вълнената си пижама. Някъде на долния етаж часовник удари два. Той бръкна разсеяно в джоба си и свери джобния си часовник, прозя се, после почука на вратата:
— Г-це Анжелик?
След момент тя извика сънено:
— Да?
— Искахте да ви кажа, когато г-н Струан се събуди.
— О, благодаря ви. — Резето се вдигна и Анжелик излезе с леко разчорлена коса и още сънлива; бе облякла халат над нощницата.
— Малко му се гади и е леко замаян — отвърна Бабкот и я поведе обратно по коридора, надолу по стълбите към хирургията, където се намираха болничните стаи.
— Температурата и пулсът са малко по-високи, разбира се, това се очакваше. Дал съм му лекарство за болката, но той е чудесен, силен младеж и всичко ще се оправи.
Първия път, когато видя Малкълм, тя беше поразена от неговата бледнина и ужасена от смрадта. Никога преди не беше стъпвала в болница или хирургия, нито пък в истинска болнична стая. Макар да бе чела в парижките вестници и списания за смъртта и агонията и за вълните от чума и смъртоносни болести — морбили, варицела, тиф, холера, пневмония, менингит, магарешка кашлица, скарлатина, родилна треска и други подобни, които от време на време заливаха столицата, Лион и други градове, — не се бе сблъсквала отблизо с никаква болест. Здравето й винаги бе добро, леля й, чичо й и брат й се радваха на същото щастие.
Разтреперано бе докоснала челото му, бе отметнала кичур коса от лицето му, но я отблъсна миризмата край леглото и тя побърза да излезе.
Тайърър спеше удобно в съседната стая. За нейно голямо облекчение тук не миришеше. Анжелик си помисли колко е красиво спящото му лице, докато Малкълм Струан изглеждаше измъчен.
— Филип спаси живота ми, докторе — бе казала тя. — След като г-н… г-н Кентърбъри, аз бях… мен… бях се вцепенила, а Филип се хвърли с коня към убиеца и ми даде време да се спася. Бях… не мога да опиша колко ужасно…