— Лека нощ, не се безпокойте.
— Благодаря ви. — Анжелик пусна резето, отиде до прозореца и отвори стабилните капаци. Умората й надделя. Нощният въздух беше топъл и приятен, луната се бе вдигнала високо. Свали халата си и изтощена се избърса с кърпата, умираше за сън. Нощницата й беше влажна и полепна по нея, предпочиташе да я смени, но не си носеше друга. Градината отдолу бе голяма и пълна със сенки, с дървета тук-там и с малък мост над тесен поток. Бризът галеше върховете на дърветата. Толкова сенки в лунната нощ.
Някои се размърдваха от време на време.
5.
Двамата младежи я видяха в момента, когато се появи на градинския праг на четирийсет ярда от тях. Бяха си избрали добра засада с изглед към цялата градина, както и към главната порта, караулното и часовите; наблюдаваха ги вече от час. Веднага пропълзяха по-навътре в листака, изумени, че я виждат, и още по-изумени от сълзите по бузите й.
Шорин прошепна:
— Какво ста…
Млъкна. Наряд от един сержант и двама войници — първият, който трябваше да падне в капана им — се появи иззад далечния ъгъл на парка; гренадирите поеха по пътеката покрай стените. Ори и Шорин се приготвиха, после застинаха неподвижно, черните им, плътно прилепнали по тялото дрехи ги правеха почти невидими; бляскаха само очите им.
Патрулът мина на пет крачки и младите шиши можеха да го нападнат лесно и безопасно от засадата. Шорин — ловецът, борецът и водачът в битката, докато Ори беше умът и стратегът — бе избрал безразсъдството, но Ори реши, че трябва да нападат само патрули от един или двама души, освен ако не се случеше нещо непредвидено или ако нещо не им попречеше да нахлуят в оръжейния склад.
— Каквото и да правим този път, трябва да сме по-тихи от водата — бе казал той по-рано. — И търпеливи.
— Защо?
— Това е легация. Според обичая им тази земя е тяхна територия — охраняват я истински войници, така че ние сме незаконно тук. Успеем ли, ще ги изплашим страшно. Ако ни хванат, загубени сме.
От мястото на засадата те наблюдаваха отминаващия патрул, направи им впечатление колко тихо и предпазливо вървят мъжете. Ори тревожно прошепна:
— Никога досега не сме виждали толкова добре обучени и дисциплинирани войници. При битка ще си имаме доста трудности с тях и с техните пушки.
Шорин отвърна:
— Ние винаги ще печелим, скоро ще се сдобием с пушки по един или друг начин; както и да е, бушидо и нашата храброст ще ги залеят. Можем да ги победим лесно. — Той беше изпълнен с увереност. — Трябваше да убием патрула и да вземем пушките им.
„Радвам се, че не го направихме — помисли си Ори; чувстваше се несигурен. Ръката го болеше силно и макар да се преструваше на безразличен, знаеше, че няма да издържи дълго на бой с меч. — Ако не бяха дрехите ни, щяха да ни видят.“ Погледът му се върна към момичето.
— Можехме лесно да убием и тримата. Лесно. Да грабнем карабините им и отново да се прехвърлим през стената.
— Тези мъже са много добри, Шорин, не като тъпите търговци. — Ори, както винаги, не издаде раздразнението си — не искаше да оскърби своя приятел или да нарани гордостта му, нуждаеше се от достойнствата му, както Шорин от неговите не бе забравил, че Шорин отклони куршума, който щеше да го убие на Токайдо. — Разполагаме с доста време. До зори има поне още две свещи време. — Това означаваше приблизително четири часа. Той махна към вратата. — Във всеки случай тя може да е вдигнала тревога.
Шорин затаи дъх и се наруга:
— Ийе, глупак! Аз съм глупак, прав си — ето пак. Толкова съжалявам.
Ори насочи цялото си внимание към нея: „Какво у тази жена ме безпокои, омагьосва ме?“ — питаше се той.
В този момент видяха, че гигантът се появява до нея. От сведенията, които им дадоха в кръчмата, знаеха, че това е прочутият английски лекар, който правеше чудеса в лечението на всеки, потърсил неговите услуги — както за собствените му хора, така и за японците. Ори би дал много, за да разбере какво каза лекарят на девойката. Тя изтри сълзите си, покорно изпи онова, което той й предложи, после я поведе към коридора, като затвори и залости вратата.
Ори измърмори:
— Чудна работа — гигантът и тази жена.
Шорин хвърли бегъл поглед, доловил в гласа му подмолни настроения, които продължаваха да го безпокоят, а все още бе ядосан и на себе си, задето бе забравил момичето, когато патрулът минаваше наблизо. Виждаше само очите на приятеля си и не можеше да прочете нищо в тях.