Палидар бутна подноса с отвращение.
— Не, благодаря. Слушай, Марлоу, мисля… — Той млъкна, когато вратата се отвори и влезе Тайърър. — О, здравейте, вие трябва да сте Филип Тайърър от Легацията. — Офицерът представи себе си и Марлоу и продължи шумно: — Много съжалявам за вашия лош късмет вчера, но съм горд да ви стисна ръката. И господин Струан, и госпожица Ришо са казали на Бабкот, че без вас и двамата са щели да загинат.
— Така ли? О! — Тайърър не вярваше на ушите си. — Случи се толкова… толкова набързо. В един момент всичко беше нормално, в следващия си плюхме на петите. Уплаших се до смърт. — Сега, след като си призна на глас, му олекна, а още повече, когато офицерите подминаха думите му като проява на скромност, издърпаха стол за него и наредиха на прислугата да му донесе храна.
Марлоу обясни:
— Когато проверих при вас нощес, вие спяхте като заклан; знаем, че Бабкот ви е упоил, така че не очаквам да сте чули за нашия убиец.
Стомахът на Тайърър се сви. Разказаха му. И за Анжелик.
Тя тук ли е?
— Да, храбра дама! — За момент мисълта за нея завладя Марлоу. Той си нямаше любима нито у дома, нито някъде другаде, само няколко подходящи братовчедки, но нищо по-специално и за първи път това го направи щастлив. „Може би Анжелик ще остане и тогава… и тогава ще видим.“
Вълнението му нарасна. Точно преди да потегли от дома си в Плимут преди година, баща му капитан Ричард Марлоу от Кралските военноморски сили му каза: „Ти си на двайсет и седем, момко, вече имаш свой собствен кораб — макар и корито, — най-големият си и е време да се ожениш. Когато се върнеш от обиколката до Далечния изток, ще минаваш трийсетте. С повече късмет дотогава ще съм вицеадмирал и ще… е, мога да ти отпускам някоя и друга допълнителна гвинея, но, за Бога, не казвай на майка си… или на братята и сестрите си. Време е да се решиш! Какво ще кажеш за братовчедка ти Делфи? Нейният баща е военен, макар и само в индийската армия.“
Марлоу бе обещал, че като се върне, ще реши. Сега може би нямаше да му се налага да избира за коя любима да се ожени — за втората, за третата или четвъртата.
— Г-ца Анжелик вдигна тревога в Колонията, после настоя да дойде тук снощи — г-н Струан пожела да я види спешно. Той май не е много добре, раната му всъщност с доста лоша, така че я доведох. Тя е истинска дама.
— Да.
Настъпи странно мълчание, всеки знаеше за какво мислят другите. Филип Тайърър го наруши пръв:
— Защо ли е идвал убиец тук?
Събеседниците доловиха страха му.
— От лошотия, предполагам — рече Палидар. — Няма нищо страшно, заловихме негодника. Посетихте ли г-н Струан тази сутрин?
— Надзърнах, но той спеше. Надявам се, че ще се оправи. Операцията не беше много добра и… — Тайърър млъкна. Отвън се чу някаква караница. Палидар отиде до прозореца, останалите го последваха.
Сержант Тауъри крещеше на един полугол японец от далечния край на градината и му махаше да се приближи:
Хей ти, ела тук.
Мъжът, очевидно градинар, беше добре сложен, млад и стоеше на около двайсетина ярда. Имаше само препаска, беше нарамил сноп пръти и клони, наполовина завити с мръсен чер парцал, и продължаваше несръчно да събира още. За момент се изправи, после започна да се кланя унизено пред сержанта.
— Господи, тези мръсници нямат никакъв срам — рече Палидар с отвращение. — Дори китайците не се обличат така… нито индианците. Човек може да им види срамотите.
— Казаха ми, че ходят така дори през зимата, някои от тях — обади се Марлоу, — изглежда, не усещат студа.
Тауъри отново закрещя и замаха. Мъжът продължи да се покланя, да кима енергично, но вместо да тръгне към него, се направи, че го разбира погрешно, покорно зави, все още полуприведен, и побягна уплашено към ъгъла на сградата. Докато притичваше под техния прозорец, той се втренчи в тях за момент, преви се още повече към земята в угоднически поклон и забърза към постройките на прислугата, скри се в шубрака, изчезна.
— Любопитно — отбеляза Марлоу.
— Какво?
— О, просто цялото това кланяне и подмазване изглеждаше преувеличено. — Марлоу се обърна и видя бялото като тебешир лице на Тайърър. — Всемогъщи Боже, какво става?
— Аз… аз… този мъж… мисля, че той, не съм сигурен, но мисля, че беше един от тях, единият от убийците на Токайдо, този, по когото Струан стреля. Видяхте ли му рамото, не беше ли превързано?