Разбира се, тясната връзка на Нобусада с императорското семейство ни укрепи срещу Санджиро и външните владетели, срещу Йоши и тези, които искаха той да стане шогун. Връзката ще стане всемогъща, щом тя роди син — тогава ще улегне и цялата й жлъч ще секне. Бременността й е просто наложителна. Лекарят на момчето ще увеличи дозата женшен или ще му даде някои специални хапчета, за да подобри оназирила на момчето; ужасно е, че е толкова отпуснат на неговата възраст. Да, колкото по-скоро роди половинката му, толкова по-добре.“
Той допи чая си.
— Ще се видим на срещата утре.
После двамата си размениха формални поклони.
Йоши си тръгна и отиде до назъбените стени, нуждаеше се от чист въздух и от време за размисъл. Под себе си виждаше каменните укрепления, заобиколени с трите рова, с непревземаемите позиции, подвижните мостове, чудовищните стени. В замъка имаше помещения за 50 000 самураи и 10 000 коня наред с просторните коридори и дворците за избрани, верни семейства. Отсам вътрешния ров живееха само семейства Торанага. И навсякъде градини.
В централната кула се намираше светилището на управляващия шогун, както и най-защитените жилища — тези на семейството му, на придворните и васалите. Там бяха, разбира се, и съкровищниците. Като настойник Йоши живееше в кулата, нежелан и изолиран, но също в безопасност и със собствена охрана.
Отвъд външния ров пък беше първият защитен пръстен от дворци на даймио. Имаше огромни, богати, обширни резиденции, после — верига от по-малки дворци, после — още по-малки, по едно седалище за всеки даймио. Разположението им бе избрано лично от шогуна Торанага, в съответствие с неговия нов закон за санкин-котай, алтернативната резиденция.
„Санкин-котай — повеляваше законът — изисква всеки даймио веднага да си построи и вечно да поддържа «подходяща резиденция» под стените на моя замък и точно на мястото, определено от мен, където даймио, семейството му и няколко старши васали трябва да живеят постоянно — всеки дворец да е пищен и да е без отбранителни съоръжения. Веднъж на три години ще бъде разрешено на даймио да се върне в своето феодално владение и да постои там със своите васали, но без съпругата си, партньорката, майка си, баща си, децата или внуците си, или който и да е член на семейството му — заповедта за напускане или оставане на даймио да се издава внимателно, съобразно следния списък и график…“
Думата „заложник“ не се споменаваше никога, макар че вземането на заложници, наредено или предложено, за да се осигури угодничеството, беше древен обичай. Дори самият Торанага като дете е бил заложник на диктатора Города, а членовете на семейството му — заложници на наследника на Города, Накамура, негов съюзник и господар, а той, последният и най-великият. Торанага реши просто да сведе обичая до „Санкин-котай“, за да държи всички в робство.
„В същото време — пишеше той в завещанието си, поверителен документ за избрани потомци — на следващите шогуни се препоръчва да насърчават всички даймио да строят екстравагантно, да живеят изискано, да се обличат разкошно и да се забавляват разточително — най-бързият начин да им се отнемат годишните постъпления от коку. Така всеки ще потъне в дългове и ще става все по-зависим от нас — и най-важното, беззъб, докато ние ще продължим да пестим и да се въздържаме от прахосничество.
Въпреки това, някои феодални владения — Сацума, Мори, Тоса, Кий например — са толкова богати, че въпреки разточителството им остават огромни свръхпечалби. Следователно от време на време управляващият шогун ще трябва да кани даймио, за да го награди с някоя и друга левга нов път, с дворец или градина, с увеселителен дом или храм, на суми, периоди и толкова често, колкото е утвърдено в този документ…“
— Толкова умен, толкова далновиден — измърмори Йоши. Всеки даймио, попаднал в копринената мрежа, ставаше безсилен да се разбунтува. Но всичко това се руши от глупостта на Анджо.
Първата „воля“ на Императора, донесена на Съвета от Санджиро — преди Йоши да бе станал член, — бе именно за премахването на този древен обичай. Анджо и останалите бяха увъртали, спорили и накрая се бяха съгласили. Почти същата нощ дворците се изпразниха от жени, държанки, деца, роднини и войни и за няколко дни опустяха, като се изключеха няколкото предани васали.
„Нашата най-важна юзда я няма вече — помисли си горчиво Йоши. — Как можа Анджо да направи такава глупост?“
Той премести поглед отвъд дворците към столичния град, в който живееха милион души; те обслужваха и изхранваха замъка, кръстосан от потоци и мостове, построен предимно от дърво. Виждаха се пожарища — цветята на земетресенията — по целия път до морето. В пламъци бе и нечий огромен дървен дворец.