Сърцето на Андре биеше както никога преди. Насили се да остане на мястото си. Оттук виждаше как гърдите й се повдигат и се спускат, твърдите им връхчета боцкаха тънката коприна. Хиноде въздъхна. С гъвкаво движение бавно свлече робата и се изправи срещу му в целия си блясък. За Андре времето спря. Спотаил дъх, той ликуваше от този дар — толкова неочакван и непринуден. Не издържа дълго и стана. Тя се отпусна в ръцете му. Андре с лекота я повдигна, положи я на футоните в спалнята и нетърпеливо свали дрехите си. Коленичи до нея, вперил възхитен поглед в тялото й.
— Je t’aime, je t’aime.
— Виж, Фурансу-сан — рече Хиноде със сладка усмивка. Посочи с пръсти вътрешната страна на бедрото си. Отначало Андре не разбра, после забеляза едно зачервено петънце. Сърцето му едва не изскочи от гърдите, в устата му загорча. — Виж — повтори Хиноде тихо, все така усмихната, а очите й изглеждаха много тъмни на мъждивата светлина. — Започва.
— Това… това е нищо — сподавено я успокои Андре. — Нищо.
— Не, не е. — Тя вдигна очи към него: — Моля те, дай ми ножа.
На Андре му се зави свят, пред очите му причерня — различаваше само язвата, която сякаш изпълваше целия свят. С нечовешко усилие разтърси глава, за да си проясни съзнанието. Насили се да погледне отново. Но отвратителният, гаден, противен вкус в устата му остана.
— Това е нищо… просто е нищо, абсолютно нищо — изхриптя той. Колкото по-внимателно разглеждаше петното, толкова по-незначително му се струваше то. — Просто си се ожулила.
— Моля? Говори на японски, Фурансу-сан, толкова съжалявам.
— Не е… не е болест. Протрила си се. Просто… от някоя стегната препаска, няма нищо страшно. — Пресегна се да я покрие и да духне лампата, но тя нежно го спря.
— Толкова съжалявам, започнало е. Моля те, дай ми ножа.
Както обикновено ножът му си беше затъкнат в колана. Както обикновено. Заедно с дрехите зад гърба му.
— Не, Хиноде, моля те, никакъв нож, няма нужда от него. Това е нищо.
Като насън видя, че Хиноде поклати отрицателно глава и мило повтори молбата си, която се бе превърнала в заповед. Крайниците и главата му се разтрепериха. Не можеше да ги овладее, нито да спре несвързаното си бръщолевене на френски и японски, молбите си, обясненията си, че това петънце не означава нищо, макар ясно да съзнаваше, че болестта е започнала. Тя бе права. Бе се започнало, бе се започнало. Повдигна му се. Едва се удържа да не повърне и продължи да бръщолеви.
Хиноде не го прекъсваше, нещо по-лошо — лежеше търпеливо и чакаше пристъпът му да премине. Едва тогава всичко щеше да се реши. Андре повтаряше ли, повтаряше покрусен:
— Чуй ме, Хиноде, моля те, нека няма нож. Моля те. Не мога… това… е нищо. Скоро ще ти мине. Виж ме, виж ме! — Отчаяно посочи тялото си: — Никъде нищо. Скоро ще ти мине. Никакъв нож. Живеем. Не бой се. Щастливо?
По лицето на Хиноде премина сянка, тя отново докосна с пръсти язвичката и все така напевно и сладкогласно повтори:
— Започнало е.
Андре се усмихна насила, без да осъзнава, че изглежда жалък. Колкото и да я придумваше и да шикалкавеше, тя все така повтаряше мило и любезно молбата си. А той се вбесяваше все повече и повече и накрая едва не избухна.
— Това е нищо — викна дрезгаво. — Разбираш ли?
— Да, разбирам. Но е започнало, нали?
Андре я гледаше гузно. Накрая гневът му избухна и той се разкрещя:
— Да, за Бога! Да. Да! Хай!
Възцари се тишина. Най-сетне Хиноде рече:
— Благодаря ти, Фурансу-сан. Моля те, щом се съгласи, че е започнало, дай ми ножа, както обеща.
Очите му бяха кървясали, в ъгълчетата на устните му се събра пяна, от него се лееше пот и той бе на прага на лудостта. Отвори уста и решително заяви онова, което винаги бе смятал да й каже:
— Никакъв нож. Кинджиру. Забранявам! Не мога. Не мога. Много си ми скъпа. Забранявам. Никакъв нож.
— Значи отказваш? — мило попита Хиноде. В изражението й нямаше никаква промяна.
— Хиноде, ти си моето слънце, моята луна. Не мога. Няма да го направя. Никога, никога, никога. Забранявам. Ти ще живееш. Моля те. Je t’aime.
— Моля — ножа.