— Филип! Филип, момчето ми, слава Богу, ти си жив! — Лицето на Сър Уилям се озари от облекчение, посланикът се втурна към него и го сграбчи за раменете. — Носеха се слухове, че си загинал в Йошивара. Ела да седнеш, горкото ми момче. — Отведе го до най-хубавия стол в кабинета край камината. — Боже Господи, изглеждаш ужасно, какво те е сполетяло? Трябва да пийнеш! Ето ти коняк!
Тайърър се отпусна във високия стол. Чувстваше се много по-добре. Бе преодолял първоначалния си ужас от разрушенията и от срещнатите по брега обгорени и превързани хора. Никой не споменаваше нищо за загиналите. Като видя, че легациите, Струанови, Брокови и най-важните сгради са непокътнати, както и армейският лагер и флотът, малко му олекна. Изглежда, никой не бе наясно колко и кон са изчезналите. Ето защо побърза да дойде тук. Отпи голяма глътка от коняка.
— Без малко да загина в Йошивара. Бях с… ъъъ… с моето момиче и… ами, тя е мъртва. — Мъката му го заля като приливна вълна.
— Боже Господи, искрено ти съчувствам. Странно, но и другият ти приятел — Накама или Хирага, или както там му е истинското име — също загина.
— Сър?
— Да. — Сър Уилям седна на отсрещния стол и щастливо продължи: — Един патрул го забелязал в Ничията земя тъкмо когато пламнал и Пияният град. Отначало го взели за мародер и го подгонили. После го разпознали, стреляли по него и го ранили, за да го спрат. И можеш ли да си представиш, този безумец се надигнал от земята и се хвърлил в една пламтяща сграда — стария склад за газ. Сержантът каза, че само след миг последвала страхотна експлозия.
— Изключено е да…
— Съгласен съм, че звучи невероятно — да вземеш и да се хвърлиш направо в пъкъла. Нелепо е — хората не правят такива работи. С мъка ти съобщавам, че две от момчетата са загинали при опита да го заловят — станали са жертва на експлозията. Колко жалко! Накама навярно е бил подпалвачът, ако наистина е имало палеж. Но ако питаш мен, подобно предположение ми се струва доста пресилено. Във всеки случай варелите с газ избухваха навсякъде. — Посланикът видя, че Тайърър пребледня и се развълнува, и му домъчня за него. — Съчувствам ти, Филип, съчувствам ти заради смъртта му, защото зная, че ти се бе привързал към него, но иначе въобще не съжалявам. Той бе убиец и така се измъкваме от задънената улица с Йоши, нали? — Сър Уилям изчака преводачът да се съгласи, ала изпитото лице насреща му не промени изражението си. — Прощавай, навярно е допълнителен удар за теб, като се има предвид… другото. Навярно е било ужасно?
Тайърър още не можеше да възприеме мисълта за мнимата смърт на Хирага.
— В Йошивара, да… да, наистина — и тъкмо се канеше да поправи Сър Уилям, дипломатът отново го прекъсна:
— Длъжен съм да ти кажа, Филип, че сме извадили невероятен късмет. Армията и флотът са невредими, от Колонията ни засега е изчезнал един човек, макар все още да претърсваме. Да си видял някого от нашите снощи в Йошивара?
— Не, сър. Никого. — Тайърър още не можеше да си събере мислите. — Абсолютно никого. Виждате ли, аз…
— Да му се не види! Трудно е да открием всички. Не можем да получим точния брой. В Пияния град работата е безнадеждна, но дори и там разправят, че били загинали само пет-шест скитници, ама имената им никой не ги знае — Чарлс ли, Том ли, Джордж ли… С радост ти съобщавам, че младите дами на госпожа Фъдърингил до една са живи и здрави. Като по чудо се спасихме всички. Ако вятърът не беше стихнал… но, слава Богу, имахме късмет… Видя ли, че и Светите цици също са оцелели? Естествено, щетите ще възлязат на стотици или хиляди лири, да благодарим на Бога, че има застраховки, нали? Е, пийни си и върви да си дремнеш. Като поразмислиш малко, ще разбереш, че ни провървя с Накама — той бе започнал да се превръща в същинска дипломатическа катастрофа. Аз тръгвам — ще обсъдя какво да правя заедно с хората от нашата общност. Защо не си полегнеш, докато се върна и…
На вратата се почука.
— Шоя пристигна. Сър Уилям — рече Бертрам.
— Тъкмо навреме, покани го. Филип, преди да си тръгнеш, ще ми превеждаш ли? Заповядай, заповядай, господин шоя.
Шоя се поклони почтително.
— Моят господар те поздравява, шоя — преведе Тайърър, все още замаян. Умът му витаеше съвсем другаде. Умираше от желание да си легне и да премисли всичко отново. — Моля да каже колко загубили в огъня?
— Моля да му благодариш, задето е така любезен да ни попита, но нека не се безпокои за нас. — Въпросът се стори странен на шоя, тъй като на гай-джин това не им влизаше в работата. „Какъв ли капан ми залагат?“ — запита се той.