— Моят господар казва, иска знае колко загубили?
— О, толкова съжалявам, не съм сигурен какъв е окончателният брой, но петима рибари и две семейства са на онзи свят — любезно отвърна шоя, измисляйки си някаква цифра, тъй като водачът на гай-джин бе подчертал „колко загубили“ и следователно очакваше точно число. Всъщност никое от техните семейства и деца не бе загинало; бяха спасили и лодките си благодарение на навременните предупреждения.
— Моят господар казва толкова съжалява. Може ли помогне на село?
— Ах! Ах, да, да, моля, благодари на великия господар. Семействата ще имат нужда от няколко чувала с ориз и малко пари, от каквато и да е храна или… — Шоя не довърши изречението, за да ги остави сами да решат. „Това някакъв нов капан ли е?“
— Моят господар казва, че прати храна за село. Моля кажи, как пожар започнал?
Шоя си помисли, че те напълно са се побъркали, след като очакваха отговор на подобен въпрос. Бе опасно да се забърква в политиката. Дори по-опасно, отколкото да поддържа връзки едновременно с шиши и Бакуфу. Докато оплакваше пред тях огромните загуби от предстоящото отпътуване утре или вдругиден, в душата си се радваше, че не всичко е загубено: счетоводните му книги, разписките и кюлчетата злато и сребро си стояха непокътнати, а уговорката му с Джами гай-джин придобиваше още по-голямо значение. „Уверен съм, че моята стоку-компени няма да пострада.“ В същото време шоя се възхищаваше на дързостта на шиши да прогонят чужденците, като обвинят за това подлите Бакуфу. „Соно-джой — по-добре ще ни е без гай-джин. Нека си седят затворени на малкия Дешима край Нагасаки, както бе в миналото. Ще открия клон в Нагасаки и ще очаквам тяхното завръщане. Ако въобще се завърнат.“
— Толкова съжалявам, но навярно е от газ в някоя кухня — отговори шоя със смирен поклон. — Само в Йошивара готвят през нощта. Ние — не. Моля да ме извиниш, но не зная нищо повече.
— Моят господар казва, този човек Накама или Хирага, шиши, когото господарят Йоши иска, видели войници и опитали хванат. Той избягал и умрял в огън. Познаваш него?
Шоя съвсем се притесни. Въпреки че за негова радост бяха го уведомили за гибелта на самурая.
— Моля да ме извиниш — изхриптя възрастният японец, — познавам го само като клиент, а не като шиши. Загинал ли? Прекрасно, че убиецът е мъртъв. Прекрасно!
Сър Уилям въздъхна, отегчен както от въпросите, така и от отговорите.
— Благодари му и го отпрати, Филип. Хайде, тръгвай. По обяд да си готов за път — рече посланикът.
— Сър?
— Отиваме в Канагава, на среща с Йоши. Да не си забравил?
Тайърър се сащиса.
— Той едва ли ще ни очаква точно сега — рече Филип с половин уста. Направо му се повдигна при мисълта да превежда на продължителна среща всички нюанси около споразуменията. — Изключено е!
— Тъкмо затова ще отидем — грейна Сър Уилям. — Тъкмо да го поизнервим. Ние сме британци, а не шайка цветнокожи гадняри. Просто сме имали едно незначително затруднение, една дребна мъчнотия. — Посланикът си облече палтото. — Ще се срещнем по обяд и да бъдеш в най-празничната си премяна.
— Но той няма да се появи след тоя пожар.
— Да. Ако не дойде, язък му за престижа, а ние ще му се издигнем в очите.
— Не мога. Сър Уилям, днес не ставам за преводач. Аз… просто съм изтощен и не мога, съжалявам.
— Боя се, че ще ти се наложи. Не губи присъствие на духа и тем подобни. — Посланикът се подсмихна. Отново излъчваше студенина и непреклонност.
— Съжалявам, сър, но не мога. Никакъв ме няма. Нека Андре да се заеме с това, той е по-добър от мен.
— Ще ти се наложи — повтори Сър Уилям без настроение. — Андре Понсен е мъртъв.
Тайърър едва не припадна.
— Невъзможно… Как?
— В Йошивара. Научих малко преди да дойдеш и затова изпитах такова облекчение, като те видях. — Посланикът внезапно си спомни за запечатания плик, който Андре му бе поверил в сейфа на Легацията и който трябваше да бъде разпечатан при евентуалната му смърт. — Анри го разпозна, доколкото въобще е възможно да бъде разпознат подобен труп. По пръстена му с печат… Ами… горкият човек бе станал на въглен в своята garfonniere. Разбрах, че се намирала само на няколко ярда от твоята в същата чайна. Извадил си голям късмет. По пладне да си готов.
Сър Уилям се запъти към клуба. От всички страни се стичаха хора. Като минаваше покрай Струанови, хвърли поглед към зданието, доволен, че е оцеляло, както и това на Брокови. „Добро предзнаменование! — Една от двете компании със сигурност ще е новата Търговска къща. А Брокови са къде-къде по-добре с Горнт за управител вместо Норбърт.“ Забеляза, че Анжелик стои на прозореца си, и й махна. Тя му отвърна. „Горката Анжелик, дали Анри й е казал за Андре?“ Откъм клуба до ушите му долетя глъчка, обичайните крясъци, ругатни и звън на чаши. Сър Уилям въздъхна и насочи мислите си към проблемите на Колонията.