Щом той влезе, настъпи тишина. Клубът бе претъпкан до такава степен, че дори по стълбите навън стояха хора. Наблъсканите потни редици се отдръпнаха и му сториха път. Той се отправи към обичайното си място край бара и поздрави останалите дипломати, Сьоратар, Ерлихер и Сергеев, чието лице бе бинтовано заради изгарянията, а ръката му висеше на превръзка през рамо. Присъстваха всички знатни личности, а също и недотам знатните. Мнозина бяха превързани, други — със счупени крайници, но лицата им горяха. Неколцина бяха вече пияни и дремеха по масите.
— Добро утро. Радвам се да ви съобщя, че имахме изключителен късмет…
Прекъснаха го дюдюкане и викове:
— Топки, разорен съм!
— Какви ги дрънка тоя, за Бога…
— Оставете го да се изкаже…
Сър Уилям изчака и продължи с по-суров глас:
— Наистина сме имали късмет. Засега знаем със сигурност, че е мъртъв единствено Андре Понсен… — Осезаем печален шепот премина, тъй като всички високо ценяха свиренето му… — И никой друг от Колонията. Господин Сьоратар разпозна тялото, а погребението ще се състои утре. За нещастие загубихме двама войници — тяхното погребение също ще се състои утре. В Пияния град липсват още неколцина, но имената им са неизвестни. Войската ни е невредима, всички огнестрелни оръжия, снаряди и муниции също, както и флотът. Наистина сме големи късметлии и предлагам да благодарим на Бога. — В настъпилата мъртва тишина посланикът добави: — Помолих свещеника да отслужи благодарствен молебен довечера. Чувствайте се поканени. Някакви въпроси?
— Какво ще стане с фирмите ни? — запита Лънкчърч. — Изгорях до шушка.
— Нали затова са застраховките срещу пожар, господин Лънкчърч? — прекъсна го гръмогласен смях. — Какво има?
Хевънли Скай, застрахователният агент на Йокохама за Хонконг, където се акцентираха всички полици, се обади:
— С прискърбие трябва да ви съобщя, Сър Уилям, че срокът на полицата на Барнаби изтече миналата седмица и тя стана невалидна. За да спечели пари, той отказа да я поднови до първо число на идния месец. — Краят на изречението му също потъна в смях и подигравки.
— Много жалко. Така или иначе с днешния пакбот официално ще обявя пред губернатора на Хонконг нашата колония за зона на бедствие. Това се отнася за всички…
Думите му бяха посрещнати с одобрителни крясъци и възклицания:
— Да живее Уили! — тъй като подобно изявление означаваше, че всички искове ще бъдат разгледани експедитивно…
— … за зона на бедствие за всички основателни искове, които до един трябва да бъдат потвърдени от моя подпис, за да се смятат за валидни…
Последва нов рев, този път гневен, тъй като Сър Уилям бе прочут със своята педантичност, за разлика от някои чиновници на изпълнителната власт в Хонконг. Мнозина автоматично бяха сметнали пожара за златна възможност да раздуят инвентара си. Когато врявата поутихна, дипломатът добави ласкаво:
— Няма да правя изключение за никого и колкото по-скоро исковете се озоват на бюрото ми, толкова по-бързо ще бъдат одобрени и изпратени… — Присъстващите масово се запътиха към изхода и той ревна с неочаквано силен за толкова слаб човек глас: — Не съм свършил, за Бога! Второ: някои лекомислени люде смятат за най-разумно да напуснем базата си тук. Правителството на Нейно величество не предвижда подобно действие. Ни най-малко! — Дочуха се доводи в полза на противното, но Сър Уилям ги пресече хладно: — Трето: желателно е да си помагате един на друг като британски джентълмени и…
— Ми к’во да правим с проклетите янки? — изкрещя някой сред общи подигравки и одобрителни възгласи за и против.
— И на тях също — извика той в отговор. Беше си възвърнал доброто настроение. — Някои от тях наистина са джентълмени, пък и останалите биха могли да станат. — Отново избухна смях. — И тъй, дръжте се като джентълмени и незабавно се заемете с възстановителните работи. Това е много важно. Налага се да затвърдим своето положение тук, тъй като — последно и най-важно: носят се слухове, че пожарът е предизвикан от умишлен палеж.