Ах, Андре, защо ми изпрати това? Странно е, че умря така ръка за ръка с момичето, което си откупил, за да го съсипеш. Какъв ужас! Освен ако тя сама го е избрала — какво друго ни остава да мислим? Смъртта ти е чисто и просто нещастен случай. Наистина ли? Анри не е убеден.“
— Всичко това е много странно, Уилям — бе му казал Анри тази сутрин. — Телата, или по-точно казано, скелетите им лежаха така, сякаш двамата бяха умрели, преди да започне пожарът. Нямаше никакви признаци, че някой от тях се е опитал да избяга. Навярно са решили да се самоубият още преди огънят да лумне. Сигурно са използвали отрова, защото само така мога да си обясня какво се е случило. Истината е, че напоследък той бе стигнал почти до границата на умопомрачението и ужасно се нуждаеше от пари, за да плати за нея. Но като пренебрегнем това, представяш ли си: Андре и самоубийство? В състояние ли си да го повярваш?
„Не — обезпокоен разсъждаваше Сър Уилям. — Само той ли е бил отровен или двамата? Сега вече се появи и основание за убийство. Всемогъщи Боже, нима е възможно? Разбира се, но кой ли би го сторил?“
Изтощен и силно разтревожен, посланикът затвори очи; колкото повече се опитваше да си отговори на този въпрос, толкова повече се объркваше.
След няколко минути на вратата се почука. Сър Уилям се сепна. Бабкот провря главата си и запита:
— Зает ли си?
— О, здрасти, Джордж, влизай. — Сър Уилям пъхна писмата в папката с мрачното съзнание, че те сякаш излъчват някаква привлекателна сила. — Седни, ще пийнеш ли? Какво има?
— Нищо. — Бабкот изглеждаше по-изморен от всякога. — Няма да те задържам, просто исках да ти съобщя, че ще дремна няколко часа. Засега са открити трима от Пияния град — един бюфетчия австралиец и двама скитници без документи. В развалините може да има и други тела, но кой знае кога ще приключи разчистването.
— А в селото и в Йошивара?
— Никога няма да научим точния брой. — Бабкот се прозя. — Японците, изглежда, смятат подобни статистически данни за държавна тайна. Какво да ги правиш, нали сме чужденци. Едва ли има много пострадали. Слава Богу, и в нашата Йошивара е така. Разбра ли, че всяка Къща си имала противопожарни изби?
— Дяволски разумно. Не е зле и ние да го въведем.
— Жалко за Андре… — рече Бабкот и Сър Уилям отново го побиха тръпки — страхотен късмет извадихме, дето никой друг от нашите не е загинал. Просто не ми е ясно, как Филип е останал жив? Уилям, той не е на себе си след гибелта на момичето. Защо не го пуснеш в отпуск за една-две седмици — нека иде в Хонконг или Шанхай.
— Работата е най-доброто лекарство, освен това ми е нужен тук.
— Сигурно си прав. — Бабкот отново се прозя. — Боже, колко съм изморен. Знаеш ли, Хоуг тази вечер заминава с пакбота!
— Каза ми или поне ми съобщи, че ти вече нямаш нужда от него. Навярно Тес му е наредила, щом разбере, че Анжелик не чака дете, незабавно да й докладва.
— Да, донякъде заминава и по лични причини, Уилям — внезапно е закопнял да се върне в Индия. Смята, ще намери щастието си там. Да се надяваме, че е така — великолепен лекар е, само дето много приказва. — Бабкот се навъси и потисна прозявката си. — Съобщи ли ти какво е писала Тес?
— На Анжелик ли? Не. Разправя, че не му била показала писмото. Каквото и да правим и да струваме, голям зор ще видим, докато разберем. — Сър Уилям наблюдаваше строго лекаря. — Хевънли се отби преди време, но и той не ми каза нищо — само, че искала да удостоверя подписа под писмото й до Тес.
Бабкот се поободри.
— Много бих дал, за да науча какво й пише.
— Аз само ще го подпиша като свидетел. Не е редно да го чета.
Бабкот въздъхна и пак се прозя.
— Толкова ми е мъчно за нея. Бих искал да й помогна с нещо… такова чудесно момиче. Ужасно несправедливо бе всичко това — за нея и Малкълм. Е, аз да тръгвам. Радвам се, че ще остане още при нас. От нея ще излезе ефектна съпруга. Ще ти се обадя след няколко часа.
— Наспи се добре и благодаря за усилията ти. Между другото — на Сър Уилям не му се искаше лекарят да си отива, но се страхуваше, че ако той остане, ще се изкуши да му разкаже за сведенията на Андре и да поиска мнението му. — Кога ще посетиш Анджо?