Выбрать главу

Изпята им бе песента.

И Хирага бе разбрал същото. Посегна към мечовете си, увити в кимоната.

— Акимото, ще го убием.

— Чакай! Вземи! — Тайърър бързо подаде на Хирага голям плик с препоръчителни писма до баща си и чичо си, до един адвокат и до декана на университета. — Щях да ти обясня всичко на катера, но няма време.

Джейми, разчитам на теб. — За последен път се взря дълбоко в очите на Хирага и му протегна ръка. — Благодаря. Ще ти бъда приятел до края на живота си. Върни се жив и здрав. — Усети яко ръкостискане, видя мимолетната усмивка на японеца, обърка се и плувнал в студена пот, се отправи към врага.

Военачалникът не бе стигнал средата на пристана, а Тайърър вече здраво стоеше върху дъските и се кланяше най-официално. Оня изсумтя, подвоуми се с ръка върху дългия си меч, но отвърна на поклона. Опита се да подмине, ала Тайърър отново се поклони и на своя възможно най-добър японски заяви умишлено бавно и тромаво:

— Ах, господин офицер, искам кажа колко мъже самураи добре се справят с огън. Помниш от Йедо, нали? Моля извиниш от име на мой господар, водач на гай-джин в Нипон, приеми големи благодаря, че помогнал спаси всички къщи наши.

— Махни се от пътя ми! — разсърди се военачалникът. Дъхът му вонеше на дайкон — хрян. — Махай се!

Но Тайърър се престори, че не го разбира, и разпери ръце уж несъзнателно, като внимаваше да не го докосне. Джейми и останалите бяха зад гърба му и Филип не можеше да прецени с колко време разполага. А и офицерът изръмжа:

— Бака.

Лицето му се изкриви от гняв и англичанинът се приготви за удара, който щеше да последва. В същата секунда чу как Джейми изкрещя: „Потегляй, за Бога!“, японецът го блъсна грубо настрана и хукна към катера.

Тайърър задъхан се изправи и плувнал в пот от облекчение, видя как корабчето възви с пълна скорост. Тримата пътници в каютата залитнаха. Светлините в каютата изгаснаха още преди самураят да дотича до края на пристана. Крясъците му да се върнат заглъхнаха сред шума на мотора.

Филип забърза с всички сили. Вдигна шапка пред самураите около огъня, които го поздравиха нехайно, й потъна в тълпата.

Щом се отдалечи, англичанинът взе да подтичва и си пое дъх едва когато се озова в Легацията.

— Боже мой, Филип — ококори се Бертрам. — Какво ти се е случило, горкото ми момче?

— О, я си еби майката — изпсува Филип; още не беше се съвзел след смъртната опасност.

— И защо да го прави? — запита Сър Уилям от прага на кабинета си с изопнато лице и с дрезгав глас.

— О, извинете, сър, просто… една закачка.

В отговор се чу раздразнено сумтене.

— Филип, ти си започнал да се побъркваш! Къде, по дяволите, си ходил? На бюрото ти чака нота от Бакуфу със забележка, че е спешна; трябва да препишеш писмото ми до Сър Пърси, което тази вечер ще изпратиш с „Красавицата от Атланта“, и четири застрахователни иска за подпечатване. Подписах ги и съм сложил резолюция. Като свършиш, ела при мен.

Сър Уилям се върна в кабинета си, затвори вратата и се облегна на нея. Неумолимо прикова поглед в папката на Андре и отново го налегна тъга.

След като Анжелик си отиде, посланикът седя неподвижно повече от час, опитвайки се да вземе решение. Не искаше да сгреши, защото това наистина бе въпрос на живот и на смърт. Потърси отговор в собствения си опит: в детството си в Англия, в назначението си в Париж, в Санкт Петербург, в къщата си там и в градината, където се бяха смели с Вертинска през пролетта, през лятото, през есента, през зимата, в любовта си към нея; после си спомни как се бе върнал в Англия и бе изпълнявал специални задачи по бойните полета на Крим; а също и във водовъртежа на най-затулените кътчета на съзнанието си, които го плашеха.

Радваше се, че гласът на Филип го бе върнал към действителността. Отново обиколи с поглед стаята, папката, огъня в камината и се спря на прекрасното младо лице, което му се усмихваше от миниатюрата.

Стана, взе портретчето и се загледа в него. Всяко движение на четката отдавна се бе запечатало в съзнанието му. „Ако го нямах, щях ли и аз да забравя лицето й както Анжелик своя Малкълм?“

Колкото и да се опитваше да се върне към времето, когато бе живял истински, папката на Андре се изправяше като желязна преграда между него и любимата жена.

— Да му се не види и Андре!

„Както и да е, трябва да вземеш решение. Стига си умувал — заповяда той сам на себе си. — Хващай се за по-важната си работа. Свършвай с тази неприятност, че да се заемеш с насъщните си проблеми. Ти си на Нейно величество посланик. Дръж се като такъв!