— Ще струва скъпо, Джейми — заяви Таумаст. Той бе нисък, жилав моряк със сурово обветрено лице, тъмна коса, кафяви очи. — Ще излезе поне сто лири. Струва ли си рискът?
— Корабът е неин, така че билетите й излизат без пари.
— И все пак е скъпо, а тя цепи косъма на две. Както и да е, то си е нейна работа. Ще осребря полицата ти в Лондон, ако Тес не поеме разноските. Твоите японци наясно ли са, че трябва да ми се подчиняват?
— Да. Казах им, че си крал, даймио. Че са длъжни да ти се подчиняват и да останат на борда, докато не ги стовариш в Лондон. Но, Джони, моля те, отнасяй се с тях като с важни клечки. Ще бъдеш възнаграден за това.
Таумаст се разсмя:
— Да, ама на небето. Както и да е, задължен съм ти за това-онова и ще ти помогна.
— Благодаря. — Джейми огледа каютата. — Къде ще ги настаниш?
— При екипажа, къде другаде?
— Нямаш ли някаква каюта, дори и съвсем малка?
— Всичко е препълнено, а и при екипажа ми те по-бързо ще свикнат с начина ни на живот — ще се наложи.
— Намери им някакво помещение поне до Хонконг. Не искам да ги разпознаят.
— Ами тогава ще ги настаня в каютата на третия помощник-капитан — там има две койки. Въоръжени ли са, Джейми? — запита Джони Таумаст.
— Естествено. Нали са самураи.
— Никакви оръжия, никакви самураи, за Бога.
Джейми сви рамене:
— Кажи им го сам, но много те моля, отнасяй се с тях като с важни особи, а не като с туземци. Може да ти изглежда чудно, но те наистина са знатни японци, нали разбираш?
— Мистър — провикна се капитанът. — Доведи ги!
Добре инструктирани от Джейми, Хирага и Акимото влязоха.
— Кой от двама ви говори английски?
— Аз, Анджин-сама. Аз Отами-сама.
— Господин Макфей отговаря за доброто ви поведение през целия път до Лондон, Отами-сама. Съгласни ли сте да ме слушате, да си седите на кораба, ако ви наредя, или да слезете на брега и да се върнете, когато аз ви заповядам, и докато стигнем в Лондон, да ми се подчинявате, сякаш съм ваш началник, ваш даймио?
— Съгласни прави какво Анджин-сама каже — внимателно отговори Хирага.
— Добре, но никакви оръжия на борда. Дайте ми всичките си мечове, пистолети и ножове. Ще ви ги върна. — Таумаст забеляза, че японецът пламна, и взе това под внимание. — Съгласни ли сте?
— Ами ако мъже нападнат нас?
— Ако някой от моите хора ви нападне, бийте се с юмруци, докато пристигна. Ще ги предупредя, че всеки, който започне пръв, ще получи по петдесет камшика. Не посягайте първи, разбирате ли ме?
— Не, толкова съжалявам.
Джейми обясни как виновният моряк и ще бъде завързан на рангоута и ще бъде шибан с камшик за неподчинение. Ужасен от такава жестокост, Хирага преведе на Акимото и запита:
— Но, Анджин-сама, ти не боиш? Щом човек после свободен на кораб, след такъв обида, не боиш човек убие теб?
Джони Таумаст се разсмя.
— Такъв направо го смятай за обесен. Бунтовниците се наказват със смърт. Ще заповядам на екипажа да не се заяжда с вас, а и вие не се заяждайте с тях. Това също е много важно.
— Разбира, Анджин-сама — отвърна Хирага, но всъщност му се изясниха само някои неща. Заболя го главата.
— Ако стане нещо, веднага при мен. Никакви сбивания, ако не ви нападнат. Оръжията ви, моля. — Хирага неохотно му предаде вързопите с мечовете им и пистолета си. — Мистър!
— Слушам, сър.
— Тези двамата ще се настанят в каютата на третия помощник. Аз ще ги заведа.
Джейми стана и подаде ръка на Хирага.
— Щастливо плаване. Можеш да ми пишеш винаги, когато поискаш, а също и на Филип… на Тайра-сама. Както вече ти казах, ще ти уредя сметка в моята банка, в Хонконгската банка на Мел83. Всичко е записано в документите, които ти връчих. Пояснил съм ти и как да получаваш пощата си. Чакай отговор чак след четири месеца. Късмет и щастливо завръщане. — Джейми се ръкува с двамата японци.