Ложи в театрите, „Ла комеди Франсез“, избрани маси в „Троа Фрер Провансо“, седемнайсетият й рожден ден, разговорът на сезона, чичо Мишел си спомня приключенията си на хазартните маси и надбягванията, спомня си за своите аристократи приятели, метресата си, графиня Бофоа, толкова красива, съблазнителна и предана.
Всичките спомени бяха, разбира се, за времето, когато чичо Мишел е бил младши заместник във Военното министерство, а Ема, англичанката, член на пътуваща група артисти, представящи Шекспир, дъщеря на чиновник, но без достатъчно пари, за да се покаже в столицата на света: за огромен кон или два и карета, нужни й така отчаяно, за да влезе в истинското общество, в истинския висш свят, да се срещне с онези, които биха се оженили за нея, а не с мъже, дето щяха да я използват само за леглото и да се показват с нея, а после бързо да хукнат по по-младо цвете.
— Моля те, моля те, моля те, чичо Мишел, това е толкова важно!
— Зная, мъничкото ми зайченце — рече той тъжно на нейния седемнайсети рожден ден, когато го помоли за личен кон и подходящи за езда дрехи. — Не мога да направя нищо повече, няма от кого да поискам услуга, да помоля за парични заеми. Не притежавам никакви държавни тайни за продажба. Трябва да се грижа за по-малкия ти брат и за нашата дъщеря.
— Но моля те, скъпи чичо.
— Имам една последна идея и достатъчно франкове за скромното ти заминаване при баща ти. За малко дрехи и за нищо друго.
После ушиването на дрехите, всичките идеални, пробването им и корекциите и зеления копринен халат, тъй хубав, колкото другите. Чичо Мишел няма да възрази — после вълнението от първото пътуване с влак до Марсилия, с парахода до Александрия в Египет, по сушата до Порт Саид край първите разкопки на канала на г-н Лесепс в Суец, за който всички умни и информирани хора вярваха, че е само акция за вдигане цените на борсите, че никога няма да бъде завършен или ако бъде, частично ще изпразни Средиземно море. По пътя местните хора просеха, молеха, лъжеха; от самото начало тя съвсем правилно тръгна с първа класа: „Разликата е наистина толкова малка, скъпи, скъпи, скъпи чичо Мишел…“
Сладки ветрове и нови лица, екзотични нощи и прекрасни дни, началото на голямата авантюра, красив богат сън — всичко рухна, както Малкълм сега, всичко бе развалено от гнусния туземец!
„Защо не мога да мисля за добрите страни — питаше се Анжелик, терзаейки се. — Защо добрите мисли се променят в лоши, после в ужасни и тогава започвам да си спомням какво наистина се бе случило и започвам да плача.
— Недей! — заповяда си тя, изгони сълзите. — Дръж се. Бъди силна!
Преди да излезеш от стаята, просто реши: нищо не се е случило, ще се държиш, както обикновено, докато дойде следващата ти менструация. Когато започне — а тя ще започне, — тогава ще си в безопасност.
Но ако, ако не започне?
Няма да мислиш за това. Твоето бъдеще няма да се провали, няма да е честно. Ти ще се молиш и ще стоиш близо до Малкълм и ще бъдеш като Флорънс Найтингейл и после може би ще се ожениш за него.“
Анжелик го погледна над носната кърпа. За нейно учудване той я наблюдаваше.
— Още ли е толкова ужасна миризмата? — попита Малкълм тъжно.
— Не, cheri — отвърна тя, доволна, че лъжата й звучеше все по-искрено всеки път и й струваше все по-малко усилие. — Малко супа?
Изтощен, той кимна, знаеше, че трябва да хапне, но каквото и да преглътнеше, щеше да го повърне, напъните щяха да разкъсат шевовете, а болката, която следваше, щеше да го лиши от мъжественост, въпреки че се опитваше да й устои.
— Дю не го мо — измърмори той. Ругатнята беше на кантонски, първия му език от детството.
Анжелик поднесе чашата, Струан пи и щом тя попи брадата му, пийна още малко. Едната негова половина искаше да й заповяда да си отиде, докато оздравее напълно, другата се ужасяваше, че девойката ще си тръгне и няма да се върне никога.
— Съжалявам за всичко това. Приятно ми е, че си тук.
В отговор Анжелик само докосна челото му леко, искаше да излезе, нуждаеше се от чист въздух, за да не се изпусне.
„Колкото по-малко говориш, толкова по-добре — бе решила тя. — Тогава няма да попаднеш в капан.“
Тя се наблюдаваше как го обслужва и оправя, докато мисълта й я отнасяше към обикновените случки в Хонконг или Париж, повечето в Париж. Никога нямаше да си позволи да забрави онзи нощен полусън. Никога през деня, твърде опасно е. Само нощем, когато вратата бе здраво залостена и вече сама, и в безопасност в леглото, даваше воля на сълзите си. Тогава разрешаваше и на мисълта си да отпътува натам, където щеше…