— Имате предвид война?
— Защо не? За какво са флотите, армиите? Те вършат добра работа в Индия, Китай, навсякъде другаде. Ние сме Британската империя, най-голямата и най-добрата, която някога е имало на земята. Ние сме тук, за да търгуваме, и междувременно можем да им дадем нашите закони и реда на нашата цивилизация. — Кентърбъри погледна през рамо към пътя, раздразнен от царящата там враждебност. — Грозна тълпа, нали, госпожице?
— Mon Dieu. Иска ми се да не ни гледат така втренчено.
— Боя се, че просто трябва да свикнете с това. Навсякъде е все същото. Както г-н Струан казва, в Хонконг е най-зле. Въпреки всичко, г-н Струан — додаде той с внезапно почитание, — не се притеснявам да ви кажа, че тук имаме нужда от свой собствен остров, наша собствена колония, а не гнилата, воняща ивица от една миля по разлагащото се крайбрежие, която е незащитена, удобна за нападение и изнудване във всеки момент; добре, че флотата ни е тук. Трябва да превземем острова точно както вашият дядо е превзел Хонконг, Бог да го благослови.
— Може би ще го направим — отвърна Малкълм Струан уверено, стоплен от спомена за своя прочут праотец, тай-пана Дърк Струан, основателя на тяхната компания и главен основател на колонията преди повече от двайсет години през ’41-ва.
Без да осъзнава какво прави, Кентърбъри измъкна своята манерчица, надигна я и отпи, после обърса уста с опакото на ръката си и отново я прибра.
— Нека продължим. Най-добре е аз да водя, ако трябва, движете се по един в колона. Не обръщайте внимание на японците. Г-н Струан, може би ще яздите до младата госпожица, а вие, г-н Тайърър, пазете отзад. — И явно доволен от себе си, той подкара коня в тръс.
Щом Анжелик се изравни с него, очите на Струан се усмихнаха. Той се влюби открито в нея от първия момент, когато я видя преди четири месеца в Хонконг, от първия ден, когато тя пристигна… и превзе острова с щурм — с руса коса, идеална кожа, дълбоки сини очи, с приятен чип нос, с овално лице. То не можеше да се нарече красиво, но притежаваше странна привлекателност, от която секва дъхът, истинска парижанка; нейната невинност и младост прикриваха някаква постоянно доловима, макар и несъзнателна чувственост, дето просто умоляваше да бъде задоволена, и това в един свят на мъже без подходящи жени за съпруги, без особена надежда да си намерят спътница в Азия, във всеки случай не и такава като нея. Повечето мъже бяха богати, някои от тях — царе на търговията.
— Не обръщайте внимание на туземците, Анжелик — прошепна Струан, — те изпитват само страхопочитание пред вас.
Французойката се ухили. Кимна с глава като императрица:
— Merci, Monsieur, vous etes tres aimable!9
Струан беше много доволен и съвсем уверен сега. „Съдбата, джос, Господ ни събра заедно — помисли си въодушевен, като кроеше планове кога да поиска от баща й разрешение за женитба. — Защо не по Коледа?
По Коледа ще бъде отлично. Ще се оженим през пролетта и ще живеем в Голямата къща на хълма Виктория в Хонконг. Зная, че майка ми и баща ми вече я обожават. Боже мой, надявам се той наистина да е по-добре. Ще вдигнем огромно коледно тържество…“
Когато излязоха на пътя, те бързо напреднаха, като внимаваха да не пречат на движението. Но дали им харесваше, или не тяхното неочаквано присъствие сред огромното мнозинство от недоверчиви японци, които никога не бяха виждали хора с такъв ръст, облик и цвят, и преди всичко девойката — наред с цилиндрите им и рединготите, с тесните като тръби панталони и ботушите за езда, както и нейните ботуши, дрехи за езда и цилиндърът й с модно перо и дамското седло, — всичко това неизбежно предизвика задръстване.
И Кентърбъри, и Струан внимателно наблюдаваха талазите от идващи насреща им хора, макар винаги да им сторваха път. Нито един от белите мъже не почувства, а и не очакваше никаква опасност. Анжелик яздеше наблизо, като се преструваше, че не обръща внимание на зяпачите, нито на ръката, която сякаш случайно се опитваше да я докосне, шокирана от начина, по който мнозина мъже нехайно запретваха кимоната си, излагайки на показ оскъдните си препаски и откровената си голота:
„Скъпа ми Колет, ти никога няма да ми повярваш — продължи, тя мислено писмото до най-добрата си приятелка в Париж, което щеше да довърши вечерта, — но огромна част от безбройните носачи по обществения главен път носеха само тези нищо и никакви препаски, дето почти нищо не скриват отпред и се превръщат в тънка ивица между бутовете отзад! Кълна се, че това е самата истина, и мога да ти съобщя, че много от туземците са доста космати, макар че повечето им части са малки. Чудя се дали Малкълм…“