— Не! Не можете…
— Напротив, можем — коригира я Болд, прекъснал я по средата на изречението. Погледна Дорис Шотц право в очите и тя не издържа на измъчения му поглед.
— Къде е той? — попита Дафни, когато тримата влязоха във всекидневната и Дорис Шотц осъзна, че те не се шегуват.
— Не можете да направите това.
Болд я погледна:
— Да не би да предпочитате да се намесят адвокатите и пресата?
— Вашият син изобщо не е бил разпитван като свидетел — констатира Дафни. Напрежението, появило се мигновено в очите на майката, потвърди предположенията на Дафни. — Разбираме вашето нежелание да го въвличате в…
— Той е само на три годинки! — възрази майката. — Как изобщо би могъл да помогне?
— Освен това разбираме колко важно е за вас да открием Ронда възможно най-скоро.
Ако на Дорис Шотц й бяха останали някакви сълзи, в този момент може би щеше да заплаче. Очите й обаче останаха сухи. Тя поклати глава, опитвайки се да изрази протеста си.
— Позволете ни да поговорим с Хенри. Помогнете ни да намерим Ронда. Моля ви — настоя Дафни.
— Той ухапал онзи мъж — призна им майката. Брадичката й се разтрепери. — Трябваше да ви кажа… Долу, в управлението… а аз си седях тук, просто си седях… Знаех, че трябва да кажа на някого.
Болд погледна към Дафни. Искаше този разговор да се състои сега.
— Моля ви — повтори Дафни.
— В нашата спалня — отвърна жената.
Поведе ги по един тесен коридор и ги покани в претъпкана с мебели спалня. Момчето си играеше с кубчета на пода и това напомни на Болд за Майлс, който пък на свой ред насочи мислите му към Сара.
— Миличък — започна майката, — тези хора ще ни помогнат да намерим Рони. Те искат да поговорят с теб. Казах им, че може да го направят. Съгласен ли си?
Детето срамежливо сведе очи към пръстите на краката си.
— Доколкото разбрах, Хенри се е държал като истински герой — намеси се Болд.
— Той е едно смело малко момче — съгласи се Дафни. — Ние само ще ти зададем няколко въпроса. Може ли?
Момчето отново погледна към майка си, която седна на пода, придърпа детето в скута си и го настани така, че личицето му да е обърнато към Болд и Дафни.
Дафни даде знак на Болд да се понаведе малко. Той също седна на пода, за да не стърчи над детето.
— Хайде, миличък. Моля те! Тези хора са добри. Те искат да помогнат на Рони. Ти ухапа онзи човек, нали?
Момчето кимна.
— По крака? — попита Дафни.
Момченцето отрицателно поклати глава. Хенри вече имаше достатъчно зъби и малък белег на брадичката. И все още леко фъфлеше, когато произнасяше думички със звука „с“.
Майката го погледна.
— Ще ми разкажеш ли пак какво точно се случи, когато онзи мъж дойде и взе Рони? — Детето енергично поклати глава — не желаеше да говори. Майката продължи да го насърчава. — Ти си ги чул в кухнята, нали?
— Аз чул, че Рони плаче. Аз извикал на Джуди.
— Детегледачката ли? — попита Дафни.
Хенри кимна.
— Уплаши ли се, когато тя не ти отговори?
Той отново кимна. Беше много сладко хлапе с кръгло личице и с големите сини очи на майка си.
— И какво стана тогава? — продължи да пита Дафни.
— Аз слязъл в кухнята.
— Слязох в кухнята — поправи го майка му.
Болд я погледна с раздразнение. Моментът не беше подходящ за уроци по граматика.
— Какво видя в кухнята? — попита Дафни.
Момчето се размърда неспокойно в скута на майка си. В гласа му се прокрадна вълнение.
— Джуди спи на пода. Онзи мъж има голяма чанта. Рони плаче.
— Ти видя ли го? — попита Болд. — Мъжът с чантата?
Дафни му даде знак с очи да не се намесва.
— И ти какво направи тогава? — попита Дафни.
Детето забързано започна да разказва:
— Аз го дръпнал за ръката. Той ме ритнал. Аз започнал да пищи. — Той наведе главица.
— Опитал си се да помогнеш на Рони, нали?
— Ухапал го — гордо заяви Хенри.
— Да — бързо отвърна Дафни. — По крака… по…
— По ръката — прекъсна я Хенри.
Болд едва се сдържа да не ги прекъсне. Сърцето му щеше да се пръсне от нетърпение.
Този път момчето продължи разказа си, без да го подканят.
— Аз го ухапал, после паднал долу и ударил глава. Много боли. — Той потърка главичката си. — После имал цицина, нали, мамо?