— Наистина имаше. — Дорис Шотц се намръщи. Не искаше да преживява отново случилото се.
— Болеше! — заяви детето и продължи да разтрива главичката си.
— Обзалагам се, че него го е заболяло повече — подхвърли Болд.
— Потече му кръв.
Детето погледна Болд и се усмихна. Цялата невинност на света сякаш бе сбрана в тази усмивка. Колко силни бяха въздействията, които с годините успяваха да покварят детската невинност зачуди се той. Как ставаше така, че тя изчезваше от живота на хората толкова бързо? А после изведнъж осъзна, че за всичко са виновни хората като Гайдаря от Хамелин. И детективите, които все задават болезнени въпроси.
— Ухапах го по птичето — изведнъж заяви детето.
Дорис Шотц бе също толкова изненадана, колкото Болд и Матюс.
— Птичето? — попита Болд. — На ръката му ли беше? — Момчето кимна. — Рисунка? — Отново кимване.
За съдебните заседатели татуировката беше почти толкова убедителна, колкото и пръстовите отпечатъци. Освен това всички съдебни заседатели се отнасяха с огромна симпатия към децата, даващи показания в съда.
— Какво беше птичето? Спомняш ли си? — попита Болд.
Дафни го остави да говори. В края на краищата той бе довел разговора до темата за татуировката.
— Като онова по телевизията.
Болд седеше като на тръни. Трябваше му подробно описание на татуировката, но вероятността да получи такова от едно тригодишно дете не бе особено голяма.
— Голямото пиле4? — попита Болд.
— Не, истинско птиче — отвърна детето, давайки им по този начин да разберат, че може да направи разликата между анимационен герой и истинска птица.
— Тази птица от някое филмче ли е? — попита Дафни.
Той отрицателно поклати глава.
— Реклама?
Детето понечи да кимне, но после озадачено сви раменца.
— И коя ли е тази реклама? — продължи да го разпитва Дафни.
Хенри я погледна глуповато и заяви:
— Онази с птичето! — после се засмя.
Дафни запази спокойствие, но Болд не можа да сдържи смеха си.
Хенри продължи да обяснява:
— Голямата птица лети над реката.
— Самолет? — попита Дафни.
— Птица! — повтори детето. — Ние доставяме всичко! Ние доставяме всичко!
— Пощенските услуги! — изведнъж се сети майката.
— Орел! — заключи Болд.
Хенри го погледна и започна да кима енергично.
— Орел! — повтори той.
Дафни не беше доволна от Болд и очите й красноречиво изразяваха яда й. Той беше подал готов отговор на свидетеля. В процеса на отговаряне на въпроси всеки свидетел се поддава на постоянно усилващото се желание да угоди на разпитващия. Особено пък децата. Това желание, комбинирано с безсилието на свидетеля, породено от невъзможността да си спомни нещо, често го подтиква да се съгласи с първото подхвърлено му предложение, пък било то и грешно. Болд бе предложил готова дума, която в съзнанието на момчето вече бе неразделно свързано с образа на птицата, за която ставаше дума. Без значение как всъщност изглежда тази птица, от тук насетне Хенри непрекъснато щеше да използва думата орел.
— И къде точно на ръката му се намираше тази птица? — попита Дафни, стараейки се да не споменава отново думата орел.
Хенри Шотц показа ръчичката си до лакътя.
Болд го погледна.
— Ако един наш приятел скицира… нарисува тази птица, мислиш ли, че ще можеш да я познаеш?
Момчето сви рамене.
Майката се обади:
— Хенри много обича книжки с картинки. — Детето енергично кимна в знак на съгласие.
Болд веднага трябваше да подсигури художник, който да поработи с детето.
— И какво стана, след като ти го ухапа? — попита Дафни и се зае да допълни нещо към бележките си.
— Мъжът избягал. Аз отишъл при Джуди, но тя спеше.
Повториха същите въпроси още веднъж и получиха същите отговори — мечтата на всеки детектив. Втория път Болд си води по-подробни бележки. Тръгнаха си в девет часа и седем минути. Болд отбеляза точното време в бележника си.
Дафни го наблюдаваше, очакваше от него да постъпи именно така. Измамата бе от решаващо значение в момента.
Докато вървяха обратно към колите си, Болд информира Дафни, че той ще се погрижи за художника. Ако се получеше приемлива рисунка, той щеше да я даде на Ла Моя, който пък да я предостави на хората от специалния отряд. Дафни се съгласи — като психолог тя не участваше в събирането на веществени доказателства. Но пък непременно трябваше да участва в заниманията с художника, при които душевното състояние на детето щеше да бъде от съдбоносно значение.