— Вие знаете за каква дрешка ви говоря, нали?
Тя кимна едва-едва.
— Тук ли е в момента? Все още ли е у вас, или е изчезнала в деня на отвличането?
Тя поклати глава. Очевидно не знаеше.
— Не можете да нахлувате тук по този начин! — отново възрази съпругът.
— Не — съгласи се Болд. Погледна жената и поясни: — Нямам заповед за обиск, така че трябва да бъда поканен.
— Заповядайте — рече жената. Говореше като в транс.
— Какво? — възмутено кресна Уайнстейн.
Тя погледна съпруга си.
— Той знае какви дрехи притежава Хейс. Откъде би могъл да знае това, ако не е нещо важно? Той е тук, за да ни помогне да си върнем детето, Сидни. Нима ще му попречиш да го стори?
Сидни Уайнстейн отстъпи от вратата.
— Заповядайте — той погледна Болд и му кимна да влезе.
— В онзи ден може да е било хвърлено за пране — започна да обяснява Триш Уайнстейн няколко минути по-късно, докато ровеше из различните чекмеджета. — Не съм сигурна.
— Можете ли обаче да ми кажете дали чекмеджетата и гардеробите ви са били претърсвани.
— Та вашите хора обърнаха цялата къща наопаки — припомни му Сидни Уайнстейн. — Преровиха всичко. Навсякъде беше претърсено. Как бихме могли да знаем кой къде е ровил? Тук чекмедже, там гардероб… кой би могъл да каже?
— Ето! — обади се жената и извади някаква малка дрешка от третото чекмедже. Погледна го, а после го захвърли на пода и вдигна ръце, за да скрие лицето и сълзите си.
— Виждате ли? — излая Уайнстейн. — Виждате ли какво й причинявате?
Болд вдигна дрешката. Бебешко гащеризонче с три копченца между крачетата. На гърдичките имаше правоъгълна цветна снимка на бебето, леко поизбеляла от прането; майката очевидно често бе обличала детето си с тази дреха. Бебешкото личице беше съвършено и за втори път през този ден напомни на Болд за абсолютната невинност и непорочност на малките деца. Напомни му за Сара.
Болд провери за етикет. Нямаше такъв. Очевидно е бил изрязан. Попита Триш и тя кимна утвърдително:
— Махам всички етикети. На тях има написани толкова много инструкции за пране, че са с огромни размери. Направо са ужасни.
— Значи лично сте го изрязала — разочаровано заключи Болд.
— Правя го с всички дрехи. Мразя тези етикети.
— А името на компанията? — попита той и вдигна дрешката нагоре.
Тя замислено поклати глава.
— Огледален образ… Двоен образ… нещо от сорта.
— Подарък ли е? — продължи натиска Болд.
— Да — отвърна Триш. — Изпратихме наши снимки — тази снимка — на всички близки приятели, както и на членовете на семейството.
— И някой от тях ни изпрати дрехата като подарък — поясни Уайнстейн.
— Спомняте ли си кой?
— Нямам и най-бегла представа — заяви Уайнстейн.
Болд насочи вниманието си към Триш.
— Нито пък аз — рече жената.
Поредният неуспех сякаш засили умората на Болд. Не беше спал от два дни. Това разследване можеше да се проточи вечно. Но в конкретния случай това може би нямаше да е чак толкова лошо, помисли си той. Защото този случай Болд не искаше да види разрешен. Трябваше само да се погрижи за това никой друг да не успее да го разреши преди него.
— Но не е и нужно — продължи Триш Уайнстейн и сякаш се оживи. — Имам тетрадка — нещо като дневник, в който вписвах всички подаръци, за да не пропусна да изпратя в отговор нашите благодарности. Името, което ни интересува, би трябвало да е там.
Само след няколко минути тя вече разлистваше страниците на една подвързана на ръка тетрадка.
— Дани! — възкликна Триш и вдигна поглед към съпруга си.
— Моят братовчед Дани — поясни Уайнстейн. — Голям късмет! Обадим ли му се по телефона, ще си бъбрим цялата вечер.
Даниел Уайнстейн живееше в Кеймбридж, Масачузетс, и се занимаваше с ръководството на верига магазини за литература. Разговаря с Болд по телефона повече от десет минути, през което време успя да му съобщи само няколко полезни подробности. Специално изработената дрешка поръчал по Интернет. Спомняше си това съвсем ясно, защото бил сканирал снимката на бебето, след което я изпратил по електронната поща. Не си спомняше нито името на компанията, нито как точно е попаднал на него в Интернет, но обеща да се включи отново в мрежата и да се опита да го открие.
— Това беше преди повече от шест месеца — недоволно рече той. — А аз прекарвам в Интернет по два или три часа всяка вечер. Отбелязвам си едно от сто неща, с които се сблъсквам там. Но съм сигурен, че не съм си отбелязал името на някаква си компания, която се занимава с продажба на бебешки дрешки на дребно.