— Но все някак сте платил за тази дреха — рече Болд.
Последва кратка пауза, след което мъжът заяви:
— Предполагам, че именно заради такива догадки сте детектив. — Той се изсмя нервно.
— С кредитна карта?
— Разбира се. Сигурно. Купувам си най-различни боклуци с помощта на Интернет. И винаги плащам с кредитна карта.
— В такъв случай покупката трябва да я има в извлечението — информира го Болд. — А това извлечение ще ни окаже безценна помощ — на мен и вашия племенник.
— Веднага ще се заема.
Болд му продиктува номера на служебния си факс и отново подчерта огромното значение на информацията. После додаде:
— Ако успеете да намерите компанията в Интернет, ще съм ви много задължен, ако ми изпратите и адреса.
— Ей, дайте ми само достатъчно добър мотив и ще прекарам цялата вечер в мрежата.
— Значи се нуждаете от мотивация? — попита Болд. — Дванадесет деца като Хейс, господин Уайнстейн. Те са вашата мотивация.
— По дяволите! — възкликна мъжът. Звучеше искрено загрижен. — Всъщност и без това не спя кой знае колко. Не и след отвличането… Кажете на Сид и Триш, че веднага ще се заема с въпроса. До полунощ ще получите извлеченията от кредитната ми карта. А ако това име все още съществува в мрежата, до утре сутринта ще го имам. — После додаде: — Кажете ми само едно нещо.
— И какво е то?
— Да не би да съм допуснал някаква грешка с тази поръчка? Да не би аз да съм насочил похитителя към името на братовчед ми?
— Все още не знаем. Но вие не сте направил нищо лошо.
— Защото ще трябва да ме извините, лейтенант, но ако някакъв ненормалник ме е използвал, за да се добере до детето на братовчед ми… Зная, че има закони и вашата работа е да ги спазвате, но ако го пипна, с този тип е свършено. Той е мъртвец.
Болд положи неимоверни усилия, за да прехапе език и да не каже онова, което не бе позволено на едно ченге, но което всеки баща на негово място би изрекъл. Представи си Сара, която измъчено протяга личице към камерата, чу пронизителния й вопъл за помощ. А единствената помощ, която би могъл да й окаже, противоречеше на цялата му двадесет и четири годишна кариера като полицай и опорочаваше всяко приятелство, което бе изградил през всичките тези години.
— Да, разбирам какво имате предвид — рече глухо Болд. Преди да затвори телефона, додаде: — И аз правя всичко възможно, за да го заловим.
28.
Работата с художника Томи Томпсън ангажира цялата петъчна сутрин и ранния следобед на Болд. Той, Дорис и малкият Хенри Шотц се качиха на ферибота и прекосиха маслиненозелените води на залива, съпътствани от плясъка на крилете и пронизителните крясъци на чайките.
Градът остана зад гърба им и контурите му постепенно се сляха с хоризонта. Морският въздух ухаеше на бор и кедър. Няколко увеселителни корабчета пореха мраморно зелените води край брега и оставяха след себе си пенлива сивкава диря. Лодките му припомниха теорията на Хил, според която похитителят се придвижва между отделните градове по вода — теория, която обясняваше защо Гайдаря от Хамелин не бе попаднал в нито една от пътните блокади и проверки в Сан Франциско и Портланд.
Само петнадесет минути след тръгването им съзнанието на Болд бе вече изцяло погълнато от предстоящата задача. Така и не се сети, че бе забравил да се обади на Лиз и Майлс, че бе пропуснал да остави чека на Марина, не бе намерил време да се види с Хил и да я информира за напредъка си и изобщо не му бе минало през ума да се избръсне.
Не можеше обаче да забрави вечерите, в които бе къпал дъщеря си. Нито малката гумена платноходка, която двамата пускаха във ваната, а Сара се заливаше от смях и цопаше около нея. Той се взираше във водата, но виждаше единствено тази червена гумена лодчица и изобщо не забелязваше кеча, понесъл се по вятъра с издути платна.
Той се полюляваше заедно с ферибота, вятърът развяваше косата му, а погледът му беше далечен и нефокусиран. Опитваше се да осмисли и систематизира всяка информация още при получаването й, работеше с такова настървение, каквото не бе проявявал никога зад бюрото си.
Болд се върна в Сиатъл заедно с рисунката на орел, обвил криле около тялото си, загърнал се с тях като с роба.
Нямаше по-добър от Томпсън в това отношение: орелът, изобразен на листа хартия, изглеждаше като жив. А доколкото зависеше от Болд, фактът, че ръката на художника през цялото време бе направлявана от тригодишно дете, щеше да остане скрит за останалите. Самата татуировка нямаше да бъде обсъждана и коментирана.