Болд съсредоточено я разглеждаше, когато Дафни влезе в кабинета му без покана. Той бързо скри рисунката — не искаше никой друг да я види.
— Отбягваш ме — оплака се тя. Изглеждаше зачервена и възбудена — сякаш идваше от някакъв друг свят, различен от неговия.
— Глупости. — Болд се настани по-удобно на стола си и се приготви да изрече най-голямата лъжа в живота си.
Дафни Матюс веднага разгада намеренията му; тя не беше човек, когото би могъл лесно да заблуди.
— И двамата сме много заети — заяви той.
Дългогодишната му работа като ченге го бе научила кога и как да изопачава и заобикаля истината, но откровените лъжи се раждаха в друго, по-централно място в душата му и това му се стори отвратително.
Не й предложи както обикновено чаша чай с ясното съзнание, че това, само по себе си, е достатъчно красноречив жест. Искаше тя да се махне от кабинета му. В момента очакваше Гейнис, която му бе позвънила, за да го информира, че техниците от лабораторията са приключили с анализа на някои от уликите, включително и с калта от ботушите на Андерсън. Всеки момент очаквала резултатите да й бъдат изпратени на петия етаж за подпис. Тя, на свой ред, възнамерявала да препрати резултатите при Болд, преди да ги е показала на когото и да било.
Болд не знаеше дали Дафни би открила нещо съмнително в това, но истината бе, че Гейнис нямаше работа в кабинета му и според него бе твърде възможно Матюс да заподозре нещо. Трябваше да я разкара незабавно.
— Завел си го при Томи Томпсън, без да ми кажеш — с раздразнение рече тя.
— Томи беше свободен само сутринта — обясни Болд. — А ти беше заета.
— Този човек рисува сладникави морски пейзажи за магазините за сувенири, а ти сега се мъчиш да ме убедиш, че нямал време?
— Не мога да определям работния му график — продължи да се защитава Болд. — Не е длъжен да ни помага.
— Което веднага ни отвежда до следващия въпрос: защо не използва някои от художниците на управлението? Защо трябваше да биеш всичкия път до Вешън?
— Той е най-добрият от всичките. Томи е върхът.
Тя продължаваше да стои права — отчасти защото той не я бе поканил да седне. Стоеше до вратата, скръстила с възмущение ръце пред гърдите си, и очевидно не вярваше на нито една негова дума. Което означаваше, че Болд има проблем. Тя дълбоко си пое въздух и бавно издиша, опитвайки се да се поуспокои.
— Искаш ли да поговорим?
— Искам да намеря Ронда Шотц и момченцето на семейство Уайнстейн. Искам да предотвратя следващото отвличане.
— Получи ли се рисунката? Имам предвид рисунката на Томпсън?
— Всичко се оказа безсмислено — продължи с лъжите Болд. Като се изключи жена му, Дафни бе най-близката му приятелка. Да я лъже, беше долно и непочтено, но въпреки това лъжите идваха толкова лесно. — Томи каза, че с пет или шестгодишно дете може би щеше да се получи. Но Хенри не притежаваше нито търпение, нито достатъчно богат речник за целта.
— А и ние го потърсихме прекалено късно — додаде тя, очевидно повярвала на думите му. — Тригодишните деца не се отличават с особено дълготрайна зрителна памет.
В действителност Хенри Шотц се бе справил направо блестящо.
— Бих предпочел въпросът с татуировката да не се споменава на оперативката в четири часа.
Тя видимо се напрегна.
— Но защо?
— Дорис Шотц. Обещах й…
— Спомням си.
— Медиите ще я побъркат.
— Те може и да не научат.
— Тогава Мълрайт ще я побърка — продължи Болд. — Проблемът е в това, че татуировката е неубедителна и дори безполезна улика, ако не разполагаме поне с още един свидетел.
— Но как тогава да се надяваме, че ще можем колективно да обсъдим всички улики и доказателства, ако изобщо не ги предложим на вниманието на останалите? — попита тя. — Пак опираме до въпроса за яйцето и кокошката.
— Забрави за това — рязко нареди Болд. Тонът му я засегна. — Аз й обещах.
— А мен ме накара да обещая, че няма да задавам въпроси. Кога ще приключи това?
— Недей — помоли я той.
— Кога ще поговорим за нещата, които очевидно не желаеш да обсъждаш?
Гърлото му се сви, челюстите му се стегнаха.