Лиз посочи вратата на тоалетната.
— Искаш ли да се поразходим? — попита той и й подаде ръка.
Тя провеси крака от леглото.
— Подай ми халата — помоли Лиз. — И бездруго утре се прибирам у дома. Трябва да се поупражнявам.
Лиз успяваше да запази самообладание, макар да вярваше, че в момента съпругът й върти любов с друга жена. А той стоеше край нея, изпълнен със страхопочитание, чувстваше се незначителен и достоен за съжаление. В цялата ситуация наистина имаше въвлечено едно момиче, но той не можеше да намери сили да й го обясни.
Болд й подаде халата, а тя измъкна чехлите си изпод леглото. Докато й помагаше да облече халата, Болд зърна за миг голото й тяло. Беше по-различно от онова, което си спомняше. Трябваше да качи поне още десетина килограма, за да възвърне предишния си вид. Болд се прегърби и безмълвно се помоли тя да оздравее.
Тръгна заедно с нея по дългия, безличен коридор, който ги отведе в празната чакалня, наричана от всички „Солариум“. Болд намали телевизора и двамата се настаниха в най-отдалечения ъгъл.
— Не става дума за това, Лиз. Догадките ти нямат нищо общо с истината. Моята любов към теб… В момента е по-силна и по-чиста от всякога. Възхищението, което изпитвам към теб заради всичко, което изтърпя… заради силата… куража…
— Заслугата не е моя, любими. Това е много по-голямо от мен… по-необхватно. Но все пак ти благодаря. — Погледна го напрегнато и продължи: — Знаеш, че можем да се справим с всичко, нали?
Дали не говореше за пари? Банкерът в нея имаше навика да свързва всичките им проблеми с парите, да вижда начин за разрешаването им най-вече във финансовата стабилност на семейството.
— Не съм толкова сигурен — отвърна той.
Тя се усмихна топло.
— За каквото и да става дума, ще го посрещнем двамата заедно.
Той избухна в плач толкова внезапно, толкова неочаквано, че трябваше да скрие лице най-напред с ръка, а после да захлупи глава на рамото й. Тя го прегърна и започна да разтрива врата му.
— Лошото почти свърши, скъпи…
Той не можеше да й каже истината, без да я погледне в очите. Облегна се назад и се вцепени, забелязал изражението на лицето й. Моментът изобщо не беше подходящ. Цялата му подготовка и отрепетираните фрази се оказаха безполезни — обезсмислени от ласкавата топлота в очите й.
— Става дума за Сара — неочаквано изрече той.
Лицето й изведнъж пребледня, думите сякаш заседнаха в гърлото й. От очите й потекоха сълзи и покапаха по него. Спокойствието й рухна, тя мъчително се опита да преглътне.
— Злополука? — неясно попита тя.
Той поклати отрицателно глава.
— Взеха я… отвлякоха я от детската градина.
Тя го погледна неразбиращо. Лицето й стана бяло като платно, брадичката й затрепери. Обхваналият я гняв беше толкова очевиден и доловим, колкото и изпъкналите кости на гръбнака й.
— Жива ли е? — прошепна Лиз.
— Да.
— Отвлечена?
— Да.
— Но ти каза, че ще се грижиш за тях. Каза… Каза, че можеш да се справиш! — Очите й го умоляваха да й каже, че това не е истина. А той не можеше да измисли нищо в отговор.
— Тя им трябва жива — глуповато заяви той.
Тя го отблъсна и скръсти ръце пред гърдите си. Огледа се наоколо сякаш търсеше място да се скрие.
— И ти допусна това? Позволи им да вземат детенцето ми? — После бързо го погледна? — А Майлс?
— Пратих го при Кати.
— Копеле такова! Ето защо изчезна през последните дни. Страхливец!
— Вече имаме някои улики — излъга той. Улови се, че кърши ръце… също като Дорис Шотц. Изведнъж разбра защо хората извършват самоубийства. Всяко нещо си имаше своето основание.
— Махай се оттук! — заповяда тя и го погледна с размътените си очи. Започна да повтаря тези думи, докато те се сляха една с друга, превърнаха се в нещо като мантра.
— Лиз… — умолително изрече той.
Тя се сви подобно на охлюв, който се опитва да се скрие в къщичката си. Подпря глава на коленете си и изрече през сълзи:
— Махай се оттук и отивай да намериш дъщеря ми.
— Имам нужда от теб, Лиз. Имам нужда от помощта ти.
— Това е твоят свят, не моят — изстреля в отговор тя. — Никога не съм искала да съм част от него.
Вече никой от двамата не си спомняше колко пъти го бе молила да напусне отдела. Болд нямаше какво да каже в свое оправдание. И двамата знаеха, че Лиз има право и той не можеше да оспори думите й.