Той разпечата електронното послание от Калиджа. Беше му изпратила пълния финансов отчет — повече от тридесет страници — за две от предишните жертви: едната от Портланд — града, в който Гайдаря бе ударил, преди да се премести в Сиатъл, а другата от Ранчо Санта Фе, непосредствено край Сан Диего — града, от който бе отвлечено първото детенце. Празнината между тези два случая бе огромна и не можеше да бъде пропусната. Значи криеницата продължаваше.
Той прегледа финансовите извлечения, като едновременно с това продължаваше да прослушва записаните телефонни разговори, много от които се припокриваха по съдържание и разкриваха пред него сложната плетеница на течащото разследване. По всичко личеше, че Ла Моя се е превърнал в капитан на кораб без рул, който се носи в половин дузина различни посоки, тласкан понякога от сериозни улики, а друг път воден единствено от прибързани и почти налудничави догадки. Много от нишките, които се следваха, изглеждаха на Болд напълно разумни и обосновани: опитите да се идентифицира цветният прашец; настойчивите искания да получат лабораторните заключения за парченцата автомобилно стъкло; стремежът да се доберат до изчезналите снимки на Андерсън; текущото наблюдение над превозни средства и необитаеми постройки, които се възприемаха като съществена част от начина на действие на Гайдаря от Хамелин. Свързани заедно обаче, тези нишки образуваха по-скоро някакъв абстрактен образ, отколкото ясна и разбираема картина. Разследването като че ли тъпчеше на едно място и не се нуждаеше кой знае колко от помощта на Болд, за да се провали напълно.
Той щеше да открие Сара и да я спаси. Щеше да го стори без някой да разбере каквото и да било.
Трябваше да продължи работата по следата с камиона на ФедЕкс. Трябваше още да се заеме с химическия анализ на калта, открита по ботушите на Андерсън, който Гейнис му беше донесла. Още по-обещаваща беше възможността за евентуалното участие в отвличанията — съзнателно или неволно — на все още неидентифицирана компания за производство на детски дрешки с избродирана снимка на съответното детенце върху тях. Именно върху тази следа бе съсредоточил вниманието си, когато получи електронната поща от Калиджа. А после, в събота сутринта, се получи и факс от Даниел Уайнстейн — братовчеда на Сидни, който им бе подарил въпросната дрешка.
„27 март, Сиатъл, Вашингтон
Уважаеми лейтенант Болд,
С удоволствие ви изпращам следния Интернет адрес на компанията за бебешки дрешки: http//:retail.fashion.childrens.SpitIm@EMall.com
Освен това прилагам и финансовите извлечения от кредитните си карти. Отбелязах със стрелка плащането по сметката на «Съвършен образ» в съответствие с вашата молба. Веднага забелязах плащането в извлечението и това ми помогна да открия самия адрес.
Тъй като допускам, че сте не просто зает, а затиснат с работа, произтичаща от конституционните ви задължения, си позволявам волността да продължа да търся информация по този въпрос, и когато получите този факс, вероятно вече ще разполагам с допълнителни подробности. Ще можете да ми благодарите по-късно.
Болд веднага набра телефонния номер на Уайнстейн, но попадна на телефонен секретар, от който чу следното съобщение: „Ще отсъствам до сряда. Оставете съобщение след сигнала и аз ще се свържа с вас“.
Болд веднага набра домашния телефон на семейство Уайнстейн. Отговори му Триш с уморен и отпаднал глас. Първоначално тя му каза, че Сидни и братовчед му са в града. Но когато Болд й съобщи за факса, който бе получил, и й разясни, че съпругът й, напускайки щата, е нарушил условията на пускането му под гаранция, тя призна, че двамата са заминали за Северна Калифорния в ранния петъчен следобед. Болд я попита дали Даниел е от хората, които изпълняват заплахите си.
— Заплахи? — изумено възкликна тя. — Та те смятат, че правят огромна услуга на полицията. Убедени са, че на вас ще ви трябват поне две седмици, докато получите всички заповеди и разрешения, за да отидете там и да направите нещо. Заплахи ли? Та те само се опитват да намерят нашето бебе.
— Можете ли да се свържете с тях?
— Само ако Сид ми позвъни тази вечер. Но ако се запият, няма да се обади. Знае, че не обичам да говоря с него, когато е пил. А аз допускам, че това пътуване е не толкова опит да намерят детето ни, колкото претекст да погуляят заедно. Сид, а и Даниел също, са от хората, които непрекъснато трябва да вършат нещо. Има хора, които не могат да бездействат, и други, които само се размотават, лейтенант. Сид, както и останалите членове от семейството му, определено принадлежат към първата група. Те все нещо вършат… извършители…