Пътуването им бе допълнително удължено от хилядите коли, които се опитваха да стигнат до най-различни места, изпреварвайки по пътя си всички останали. Същото беше и в Сиатъл. Предсказуемо и добре познато забързано нетърпение. На всяко платно, на всяка магистрала… винаги едно и също. Ла Моя също го чувстваше.
— Тези тук не шофират за удоволствие. Не са като италианците. Те се качват на колите си, за да отидат някъде. Да спечелят време, да икономисат бензин, да занесат бекона вкъщи навреме. Мразя Калифорния. — Той се поизлегна в седалката и затвори очи.
Минаваха край бели картонени къщи, накацали по хълмовете, осеяни със зелени дъбове, които изглеждаха прекалено красиви, за да са истински. Упадъкът на човешкия род го потискаше. Ла Моя, който след продължилото цяла седмица безсъние изобщо не можеше да заспи, протегна ръка и пусна радиото.
— Това ме потиска — заяви Болд.
— Какво? Не проявяваш интерес към рака на простатата? Прекрасна тема за разговор в неделя сутрин. — Продължи да сменя станциите, докато не попадна на някакво спортно предаване. — Ето! — възкликна Ла Моя. — Обичам тази страна!
— А аз обичам да пътувам сам — заяви Болд.
— Трябваше по-рано да помислиш за това.
Край пътя се нижеха всевъзможни жилищни квартали. Сякаш играеха на „Монополи“.
— Баскетболните плейофи не са ли чак след няколко месеца? — попита Болд.
— Не, не и началото им. Но с тези радиостанции трябва просто да се свикне. Разбираш ли какво имам предвид?
— Не мисля.
— Да, едва ли разбираш. — Ла Моя пръдна и леко открехна прозореца.
— Отвори го по-широко — настоя Болд.
Ла Моя изключи радиото. Колкото и да ненавиждаше идиотските радиопредавания, Болд като че ли ги предпочиташе в момента, защото познаваше Ла Моя прекалено добре и никак не му се щеше да обсъждат разследването.
Детективът изведнъж заяви:
— Знаеш ли, никога не съм могъл да разбера какво всъщност иска тази Матюс. Какво е намислила. Разбираш ли? Първо се сгодява за Адлър, а после разваля годежа. Сега, както чувам, май пак излизат заедно.
Поклати глава.
— Аз поне от време на време заковавам по някой негодник — продължи след миг размисъл. — Нали разбираш? Но Матюс… тя иска само да проникне в главите им, да разбере какво ги подтиква към определени постъпки, какво ги движи в този живот. Това не ти ли се струва малко странно? Ако питаш мен, вероятно е имала скапано детство или нещо такова.
— И сега кой се опитва да влезе в нечия глава? — стрелна го с бърз поглед Болд. — Тя е сложна личност. И именно това не ти харесва у нея. Тя не е само парфюм и изтънчени дантели и просто не те допуска близо до себе си.
Ла Моя притисна ръка към сърцето си.
— О! Направо ме срази! — После погледна напред. — Не желаеш да разговаряме за спорт, не искаш да си приказваме за мацки… — Той поклати глава. — Знаеш ли, ти не си особено приказлив, сержант. Освен когато говориш по работа.
Това не беше вярно и те и двамата го знаеха. Ла Моя бе много близък със семейството на Болд и особено с децата.
Те потънаха в продължително мълчание, докато Болд взе внимателно няколко последователни остри завоя. Навсякъде из хълмовете се гушеха къщички — някои дори не се виждаха от пътя и единствено пощенските кутии издаваха присъствието им. Във въздуха се носеше силен мирис на бор. Провисналите клони на високите ели подсказваха дълголетие — приличаха на изящните ръце на балерина, вдигнала ги във въздуха с обърнати надолу пръсти.
Болд намали и внимателно взе следващия завой. Номерата по пощенските кутии показваха, че вече наближават целта си.
— Ще разговаряме с тези хора като екип. Никой все още не може да каже дали изобщо са свързани по някакъв начин с Гайдаря.
Ла Моя се поизправи на мястото си.
— Това само в случай, че двамата Уайнстейн още не са ги застреляли.
— Може да не намерим никого. А може тук да живее Гайдаря от Хамелин. Или пък никой да не знае нищо по въпроса.
— Готов съм — рече Болд.
— Ако се наложи да играем роли — продължи Болд, — … аз съм доброто, а ти — лошото ченге.
— Че как иначе!
Болд задмина пощенската кутия, върна се назад и отби по алеята към къщата.