На табелата пред къщата пишеше — „Тайни Тотс — Домашно обучение“. Над вратата висеше още една, по-малка. Надписът гласеше: „Съвършен образ“. Очевидно ставаше дума за домашна манифактура. Малката дървена къща бе сгушена сред гъсталак от високи, вечнозелени храсти и дървета. Никаква морава — построена беше направо в гората. Пътека, застлана с дървени трупи, отвеждаше от автомобилната алея до къщата. Пред нея беше спрял над шестгодишен шевролет, задните калници на който бяха покрити с ръжда. Всичко в тази гора — както одушевените, така и неодушевените предмети — очевидно се намираше в състояние на постоянен упадък.
Позвъниха и някаква жена с дружелюбна усмивка им отвори вратата. Беше висока почти метър и осемдесет и пет сантиметра, имаше внушителен по размери нос и Болд си помисли, че му прилича на учителка по физкултура в гимназиалните класове. Облечена беше с избеляла синя тениска и сиви памучни панталони. На краката си имаше обувки от чортова кожа и жълти чорапи. Косата й бе прибрана назад и привързана с черна панделка.
— Здрасти — поздрави тя и ги огледа внимателно. — Ако сте дошли за записване, предупреждавам ви, че групата е запълнена. Но мога да ви запиша в списъка и да изчакате…
— Нас? — възмутено възкликна Ла Моя, помислил си, че тя ги възприема като двойка хомосексуалисти. Побърза да извади значката си и обяви: — Сержант Джон ла Моя, лейтенант Лу Болд. — Бързо прибра значката, преди тя да е видяла, че са от Сиатъл. — Бихме искали да поговорим с вас, ако не възразявате.
Тя кимна вяло. Изобщо не прояви реакцията, която Болд би очаквал от Гайдаря от Хамелин или пък от някой негов приближен.
— А вие коя сте? — попита я той.
— Дона Стоунбек — отвърна тя.
Жената ги покани да седнат край малка чамова масичка. В къщата се долавяше слаба миризма на боя, макар наоколо да не се виждаше никакво оборудване за занаятчийската дейност, с която се занимаваха. Малката всекидневна на къщата пък бе превърната в класна стая за предучилищни занимания.
Болд извади куфарчето си и й подаде купчина снимки.
— Разгледайте ги внимателно — каза й той. — Познавате ли някое от тези деца?
Докато ги разглеждаше, тя като че ли малко се постресна, защото очевидно си даде сметка, че това не е просто посещение на добра воля. След всяка снимка тя отрицателно поклащаше глава. Разгледа ги повторно — по-бързо този път, и ги подаде обратно на Болд.
— Не са учили при нас. До този момент не сме получили нито едно оплакване.
— Не става дума за това. — Думите на Ла Моя очевидно я изненадаха. — Разследваме случай на серийно отвличане на деца.
Ужасът, изписал се на лицето й, изглеждаше искрен и неподправен. Болд изпита силно разочарование.
— Отвличания? — прошепна жената.
Ако се преструваше, значи беше дяволски добра актриса.
Болд долови шума от малки крачета, които тичат надолу по стълбището. В следващия миг иззад ъгъла се появиха три дечица и рязко спряха, като ги видяха. Едното беше азиатче, другото — бяло, а третото имаше прекрасна кожа с цвят на сметана. И трите като че ли бяха на една и съща възраст — около пет или шестгодишни. Стоунбек, все още неспособна да се съвземе от изненадата, се обърна към тях.
— Ей сега идвам.
Децата хукнаха обратно по стълбите.
Стоунбек очевидно се почувства задължена да обясни.
— Взимам най-много по пет деца, на които осигурявам храна и нощувка. В момента са само три. Деца на родители, преживели трудни разводи, сирачета, нежелани от новите си семейства, които обаче имат достатъчно пари, за да им осигурят пребиваването в такова частно заведение — ние предлагаме далеч по-добри условия от държавните институции.
— Истинска Флорънс Найтингейл — иронично подхвърли Ла Моя.
— Мотивите ми не са изцяло плод на щедрост и милосърдие. Плащат ми доста добре за грижите, които полагам за тия деца. — Без да се смути изобщо, жената попита: — Какво да ви предложа? Чай или кафе?
Болд помоли за чай с мляко и захар. Ла Моя предпочете кафе.
Дона Стоунбек се провикна от кухнята:
— Всъщност вие от училището ли се интересувате или от „Съвършен образ“?
— „Съвършен образ“ тук ли се помещава? — попита Ла Моя.
— Долу в сутерена — отвърна тя и сложи водата да заври.
— Имате ли много работа? — продължи да разпитва Ла Моя.
— Имам двама души, които работят в сутерена на пълен работен ден, докато аз съм заета с децата — гордо съобщи жената. — Ако продължим да се разрастваме със същите темпове, скоро ще изпитаме нужда от по-голямо пространство. Открихме си уебстраница… О, преди около година… и през последните три месеца поръчките ни се удвоиха. Вече изпращаме наша продукция по цял свят. Не зная защо, но японците проявяват голям интерес. А също и в Корея, Германия. Финландия. В момента изпълняваме пет поръчки за Япония.