— И какво ако е така? — попита тя. Беше объркана и дори малко уплашена от обхваналото го вълнение.
— Това означава, че съществуват доказателства, които са били укрити. Съществуват жертви, за които не знаем нищо и някои от които може би притежават информация, която така и не са споделили със силите на реда.
— Също като теб и информацията за онази компания за производство на бебешки дрешки — заключи Лиз.
— Точно така. Не познавам никого от Сан Франциско, но в Портланд има един сержант на име Том Баулър — познавам го доста добре, който оглавяваше разследването там, както и комисията за разследване на особено тежки престъпления — техния вариант на нашия специален отряд. Баулър има две деца.
— Часът е четири сутринта, любими.
— Заминавам за Портланд.
Той провеси крака от леглото.
— Сега?
— Ще стигна там на разсъмване. — Погледна я. — Имаш ли нещо против? Днес е неделя. И това е единственият ден, в който бих могъл да отида дотам, без някой да забележи това и да започне да задава въпроси.
— Имаш нужда от сън. От почивка. Трябва да поговорим.
— Заминавам.
— Любими, не ти ли е хрумвало, че не си в състояние да се справиш с всичко това съвсем сам? Ако имаш намерение да се придържаш към исканията, поставени от похитителя, разбирам… Но ние няма да им се подчиним, нали?
— Няма.
— Значи имаш нужда от помощ.
— Не. Не можем да допуснем това. — Той се изправи и я посъветва да се опита да поспи. — Ще се върна някъде след обяд. Клетъчният ми телефон е включен, ако имаш нужда от мен.
— Имам нужда от теб — увери го тя.
Лиз заспа отново още преди той да е облякъл връхните си дрехи.
В седем и тридесет сутринта река Колумбия бе обагрена от ярките лъчи на изгрева, а тъмните й буйни води отразяваха розовите отблясъци на небето, осеяно с пухкави, бели като памук облаци. Крайбрежни птици и чайки прелитаха ниско над водите й, а един шлеп бавно се носеше по реката и оставяше бяла пенлива диря по повърхността й. Шумът от уличното движение заглушаваше всички други шумове и ако човек останеше достатъчно дълго на брега на реката, загледан във водите й, можеше да си помисли, че този шум идва от дълбините й.
Болд изяде порция бъркани яйца и изпи четири чаши чай в една закусвалня. Сервитьорката бе твърде старичка за дръзката си прическа и прекалено словоохотлива за ранния час.
В девет часа сутринта Кони Баулър го информира, че съпругът й е излязъл по работа. В десет Болд позвъни отново и този път долови паниката, която се прокрадна в гласа й, докато се опитваше да извини отсъствието на съпруга си. Болд бе срещал Кони само веднъж. Представи й се отново, поинтересува се за децата, обясни, че просто минава през града и би искал да се види с Том. Тя му отговори, че децата са добре, но в гласа й се прокрадна облекчение. Болд продължи да я разпитва за Том. Тя предпазливо му даде името и адреса на някакъв бар. „Дъ Шенти Лантърн“.
Кръчмата се намираше на шест преки от полицейското управление на Портланд. Разположена бе в сутерена под някакъв китайски ресторант, наречен „Уонг Хонг“. Вътре беше тъмно и на Болд му трябваха няколко минути, за да привикне с полумрака след яркия слънчев ден отвън. В бара се носеше силното ухание на кифлички с яйчен крем, но обзавеждането бе в типично ирландски стил. Това не беше бар за разтуха, а свърталище на пияници; Болд бе свирил на пиано в заведения и от двата вида. Не беше и бар, в който ченгетата се събират на чашка. Полицаите бяха хора от особена порода. След осемчасовите смени, които прекарваха заедно, те обикновено оставаха още два часа заедно, за да се напият, преди да се приберат у дома. Разказваха си спомени от войната. Хвалеха се. Преувеличаваха разни случки. Разговаряха за спорт и коли, а при подходяща компания — и за жени. Дафни сигурно можеше да предложи най-различни обяснения на феномена полицейски бар и някои от тях сигурно биха заинтригували научните среди, но единствената смислена причина за съществуването на тези заведения бе фактът, че полицейската работа по своята същност е колективно усилие на екип от хора. След изнурителната работа хората от екипа се опитваха да се насладят на няколко мига от по-приятната и лесна част от живота.
„Дъ Шенти Лантърн“ не беше подобно убежище. В неделя сутринта в него бяха намерили подслон десетина отявлени пияници, дошли тук с едничката цел да продължат да пият или просто да започнат отначало. Том Баулър седеше сам на една маса. Пред него имаше пакет цигари, погледът му беше нефокусиран и отвлечен. Не обръщаше никакво внимание на спортната програма, която вървеше по телевизора „Сони“, поставен високо на стената. Чашата му с уиски бе полупразна. И ако се съдеше по начина, по който Баулър се взираше в нищото, това очевидно не бе първото му питие за деня.