Дафни си сложи тесен сутиен за джогинг и се почувства далеч по-добре. Сега бюстът й бе скрит. Най-добре ще е да облече нещо широко и торбесто.
В крайна сметка се спря на чифт сини джинси, които й бяха малко широки отзад, и розов памучен пуловер, който не разкриваше нищо от онова, което бе скрито под него.
Среса тъмната си коса назад, поклати неодобрително глава, опита да я превърже с панделка, но най-накрая просто я прибра назад и я върза с обикновена еластична лента. Резултатът й хареса: изглеждаше съвсем обикновена и уверена в себе си, но едновременно с това във вида й имаше нещо момчешко и консервативно.
Качи се на хондата и подкара с бясна скорост, като си избра маршрут, който предлагаше много възможности за завои на червено.
Лиз Болд никога преди не я бе канила в дома си.
Тръгна към входната врата на къщата като внимателно променяше походката си. Дафни притежаваше вродена атлетичност и грациозност, които придаваха сексапил на походката й, но в момента отчаяно се опитваше да прикрие примамливото полюляване на бедрата си и пристъпваше сковано и непохватно.
Колкото повече се приближаваше до къщата, толкова по-бурни чувства избуяваха в душата й. Имаше няколко години от живота й, през които бе готова на всичко, за да може да заеме мястото на тази жена — потребността й да бъде близо до Лу Болд се бе изродила в мания, подтикнала я да докаже себе си не само като професионалист, но и като жена. И когато мигът, за който бе копняла, най-сетне настъпи — страстно и невъздържано физическо обладаване под една маса в трапезарията — той само засили копнежа й по Лу Болд и я тласна отвъд границите на здравия разум.
През последвалите месеци Дафни не мислеше за нищо друго — искаше единствено да го притежава, да владее мислите и душата му, да го омае така, че да го принуди да напусне съпругата си заради нея. Дафни обичаше децата му и него самия. Искаше го за себе си. А Лиз… Лиз да върви по дяволите!
А ето че сега Лиз наистина отиваше по дяволите, а Дафни трябваше да живее с чувството за вина, породено от предишните й надежди и амбиции. Беше развалила годежа, защото не бе способна да се примири с мъж, който не бе толкова съвършен като Болд. Напоследък обаче се чувстваше готова да поднови връзката си с Оуен Адлър — вече не изпитваше онази бурна страст към Болд, но, колкото и да бе странно, любовта й към него продължаваше да е непроменена. Психологът в нея никога нямаше да разбере как бе настъпила тази промяна в душата й, но тя вече не изпитваше потребност да притежава Болд, нито пък го желаеше. Да го познава и работи с него бе истинско удоволствие, но сърцето й вече не трепваше, когато го видеше да влиза в стаята й. Най-големият й страх бе, че тази нейна готовност да го освободи от тираничната си страст може би бе съвпаднала със съобщението за болестта на Лиз… тя се изпълваше с ужас при мисълта, че, изправена пред възможността най-после да получи онова, към което така отчаяно се бе стремяла, изведнъж бе проумяла, че всъщност не го желае.
Дафни не можеше да прецени дали страховете й са основателни, или не, но самата възможност за това я изпълваше с непреодолим ужас. Ако Лиз умре, ако Болд се върне при нея, тя щеше ли да го отблъсне? Улови се, че стои пред входната врата, неспособна да вдигне ръка и да почука. Искаше й се да се обърне и да избяга от тази къща.
В този момент вратата пред нея се отвори.
— Изглеждаш страхотно — посрещна я Дафни. Беше нервна, а самообладанието, превърнало се в нейна запазена марка, я бе напуснало напълно.
— Изглеждам ужасно. — Лиз се усмихна и подръпна перуката, която носеше. — Под това нещо съм напълно плешива. — Отново се усмихна.
Нещастната жена бе само кожа и кости. И козметика. По цялото й тяло нямаше и едно косъмче.
— Но само един много човечен и щедър човек може да каже, че изглеждам добре. Благодаря ти. — Лиз покани Дафни във всекидневната и й предложи чаша чай. Чайникът вече димеше на масичката.