— Всъщност поласкана съм от поканата. Това е първият ти ден у дома, нали? Не мислех…
— Лекарите вероятно не биха одобрили, но нито един от тях не е вярващ, а аз рано сутринта отидох на църква… тъй че защо пък да не наруша всички правила? — Тя остави своята чаша с чай на масата. — Ще ти кажа нещо за рака: той променя хората. Променя ги изцяло. — Тя замълча за миг и Дафни си даде сметка, че жената се опитва да намери най-подходящите думи и, подобно на лекоатлет преди състезание, се концентрира върху онова, което й предстои. — Ти и аз проявяваме интерес към един и същи мъж. През последните няколко години допуснах тази мисъл да ме плаши и притеснява. Ти си доста красива, изключително интелигентна — ако може да се вярва на преценката на Лу — и очевидно си успяла да завладееш част от сърцето на Лу. Той изпитва дълбока привързаност…
— Лиз…
Тя вдигна ръка и я прекъсна.
— Това е самата истина. И какво от това? Защо да не те харесва? Ти си дяволски умна и красива жена.
Нима възнамеряваше да й каже, че може да има съпруга й след смъртта й? Или пък злобно щеше да й напомни, че ще трябва да се потруди за отглеждането и възпитанието на децата? Дафни започна да се пита защо изобщо бе дошла. Трябваше по-рано да предвиди, че ще се окаже хваната в капан. Лиз Болд очевидно възнамеряваше да я накаже заради мимолетната й любовна връзка с Лу. На Дафни й се прииска час по-скоро да се махне оттук.
— Това, което се опитвам да кажа, е, че той ти има доверие. Вярва в теб. — Очите й се напълниха със сълзи. — А в настоящия момент това е от изключително значение.
— Но той също така вярва и в твоето възстановяване — увери я Дафни. — Всички вярваме в това.
— О, не… това ли си помисли? Че става дума за_ мен_? Че ти се обадих, защото… О, не… Съжалявам! Толкова съжалявам! Сълзлив опит на една умираща жена да… — Тя се разсмя и се огледа наоколо. Сякаш за пръв път наистина виждаше стаята, в която седяха. — Аз няма да умра. Изцелена съм. — После спокойно добави: — Утре Майлс се прибира у дома.
— Радвам се.
— Ти си го закарала у Кати. Лу ми каза. Закарала си го без дори да попиташ защо. Разбираш ли сега какъв човек си? Знаеш ли какво означава за нас твоето безрезервно доверие?
Дафни не можеше повече да понася това напрежение. Без да му мисли много, попита направо:
— Защо всъщност ме покани тук?
— Става дума за Лу — отвърна Лиз и очите й се напълниха със сълзи. Но тя нямаше намерение да им се даде. Тази жена, която изглеждаше толкова крехка и слаба, притежаваше неподозирани сили. Тя се присегна и хвана топлата ръка на Дафни. Нейните две ръце бяха студени като лед. — Имам ти пълно доверие… вярвам ти така, както на никой друг през живота си. Това отчасти се дължи на високото мнение, което Лу има за теб… ние двете почти не се познаваме, нали? Освен това смятам, че професията ти изисква голяма степен на конфиденциалност, а аз вярвам… убедена съм, че когато това качество стане част от природата на даден човек, то неизменно присъства в цялостното му общуване с околните.
Общуване? Конфиденциалност? Нима щеше да повдигне въпроса за връзката й с Лу? Нима Лу й бе казал? Дафни сведе поглед към преплетените им ръце. В душата й се надигна чувство на вина и на страх, което започна да нараства в гърдите й, да й причинява болка… Не можеше да диша! Проклетият сутиен беше твърде тесен!
Какво щеше да каже на тази жена, ако тя решеше да я попита направо? Щеше ли да я излъже?
Лиз Болд стисна здраво ръцете й и рече:
— Случи се нещо ужасно. И ние отчаяно се нуждаем от помощта ти.
39.
Скъпоценната информация започна да пристига и да се разкрива пред очите им като безценното злато на фараоните. В понеделник сутринта, тридесети март, от лабораторията изпратиха на Ла Моя шестдесет и седем цветни компютърни разпечатки — всичките до една бяха снимки, направени с дигиталната камера на Андерсън. Андерсън очевидно бе прехвърлил снимките на резервна дискета, която бе намерена скрита в един от шкафовете на библиотеката му. И като допълнителна награда за ченгетата върху всяка една снимка бяха отбелязани точната дата и часът на заснемането. Ла Моя прехвърли цяла серия снимки на някакъв бизнесмен, който излиза от колата си, спряна на паркинга пред невзрачен мотел, влиза в една от стаите, а четиридесет минути по-късно излиза оттам, последван малко след това от съсипано на вид създание, цялото същество на което излъчва чувство за малоценност и провал. Двама от многото обекти на Андерсън бяха показани полуголи, преплели тела с малолетни представители на същия пол. Някои от клиентите на Андерсън вероятно биха останали озадачени от методите му на работа, но за Ла Моя човекът не бе притежавал кой знае какво въображение или пък изобретателност. В някои случаи Андерсън очевидно бе наемал съседната мотелска стая и бе подкупвал камериерката да остави отключена свързващата врата. Една от снимките очевидно бе заснета иззад полуотворените врати на някакъв гардероб, което означаваше, че частният копой сигурно бе платил на проститутката, за да му позволи да се скрие в гардероба й. Имаше моменти в началото на кариерата му, когато някои от тези снимки вероятно щяха да му се сторят достатъчно провокативни, за да го възбудят, но това време отдавна бе отминало. В този момент всичките сетива на Ла Моя бяха притъпени от измъчващия го страх за съдбата на изчезналите деца и от мъчителното чувство на вина, породено от неспособността му да ги спаси.