Толкова много представители на човешкия род избираха да водят грозно, низко и перверзно съществуване, че детективите отдавна приемаха подобни доказателства за нещо обичайно и нормално. С течение на времето те като че ли забравяха, че тези хора представляваха само част от обществото. Но пък техният брой така застрашително нарастваше, че ченгетата неволно започваха да вярват, че именно тази покварена част от човешкия род определя нормата в съвременното общество.
Имаше снимки на магазини, училищни автобуси, градски паркове, голи танцьорки, банкова касиерка. Имаше седем снимки на някаква жена, която пазарува в различни магазини. Три снимки на младо момиче — нечия дъщеря? детегледачка? — която люби приятеля си в семейната вана. Лицето й бе почти скрито под водата, безупречно гладката кожа на голия й гръб се показваше над повърхността на разпенената вода като разиграл се кит.
Едва когато стигна към края на купчинката, Ла Моя най-сетне попадна на серията, която очакваше: пет снимки от компютърен файл, който Андерсън бе нарекъл „Уайнстн“.
Първата от тези снимки, която веднага привлече вниманието му, показваше познатата му вече дървена къща, в която се бе помещавала нарколабораторията на Джефри Макний. При по-внимателно вглеждане ставаше ясно, че една от колите, паркирани пред сградата, е бял минипикап, задните прозорци на който или бяха боядисани с бяла боя, или пък бяха облепени с хартия. На вратата на шофьора се виждаше някакъв нечетлив надпис. Ла Моя предположи, че е някаква реклама на службата за борба с домашните вредители. Убедителните доказателства понякога бяха по-добри и от най-добрия секс.
На втората от петте снимки бе запечатана фигурата на някакъв човек, който обикаляше около къщата, понесъл машина за пръскане и маркуч. Наведената му глава бе скрита под бейзболна шапка, носеше големи предпазни очила. Облечен беше с работни дрехи и изглеждаше около метър и осемдесет на височина. Лицето му изобщо не се виждаше. Ла Моя неохотно го поздрави наум за удачно избраната маскировка. Нищо чудно, че така и не бяха получили що-годе достоверно описание от хората, сблъскали се лично с престъпника: всички си спомняха единствено работните му дрехи и шапката в същия цвят.
Ла Моя постави и третата снимка пред себе си — приличаше на покерджия, който внимателно разглежда картите си. На нея се виждаше някакъв пристан, сниман в мрачен и мъглив ден. Контрастът беше лош, образите — неясни. Ла Моя не беше сигурен дали изобщо ще успеят да идентифицират пристана — снимката беше много лоша. Същото се отнасяше и за двете фигури в средата на снимката. Двама души, отбеляза Ла Моя. Бяха снимани от толкова далеч, че изглеждаха като кибритени клечки. Андерсън очевидно не бе посмял да се приближи повече. Мъжът бе облечен с шарена тениска и сини джинси. Бейзболната шапка бе нахлупена ниско на главата му. Жената носеше дънки, слънчеви очила и шапка. Невъзможно бе да бъдат идентифицирани.
Първоначалният ентусиазъм на Ла Моя започна да се поохлажда. Андерсън очевидно знаеше как да проследява хората, но не беше никакъв фотограф. Ла Моя тихичко го наруга, възмутен от факта, че на снимката нямаше никакъв отличителен знак или белег, който да улесни евентуалната идентификация. Това повече от всичко останало потвърждаваше факта, че Андерсън е бил само един второразреден копой. Нищо повече.
Ла Моя посвети доста време на тази снимка. Разгледа я под увеличително стъкло, а след това и под лупа. Само че не стигна доникъде — образите бяха твърде неясни и нефокусирани.