Двете последни снимки бяха свързани помежду си и отчасти изясняваха мистерията около убийството на Андерсън. Снимките очевидно бяха направени на алея за джогинг. Виждаше се и някакъв мъж, около метър и осемдесет, облечен със спортен екип. На главата му отново имаше шапка, очите му бяха скрити зад слънчеви очила, а снимката отново бе направена от твърде голямо разстояние.
Последната, и може би най-изобличаваща снимка, бе почти идентична с предишната — очевидно бе направена веднага след нея — само че този път главата на бягащия мъж бе обърната към камерата. Андерсън обаче сигурно се бе паникьосал, защото тази снимка бе още по-размазана и неясна. Истината за смъртта на Андерсън се разплиташе пред очите на Ла Моя — все едно че Андерсън бе все още жив, за да му я разкаже.
— Е? — попита Ла Моя, който бе застанал зад Болд и надничаше през рамото му.
— Какво е — изстреля в отговор Болд.
Той чудесно разбираше значимостта на снимките на Андерсън: ако към тях се подходеше с нужната сериозност, ако се идентифицираше съответният пристан, съществуваше напълно реалната възможност служителите от полицейското управление в Сиатъл да се доберат до извършителя на похищенията. Болд беше длъжен да предотврати това, но едновременно с това държеше да получи всяка възможна информация, която снимките биха могли да му предоставят.
Изпита непреодолимо изкушение да сподели тайната си с Ла Моя, за да може да включи и него в собственото си разследване, но не се осмели да го стори. Условията, поставени от похитителя, го преследваха насън и наяве.
Болд се славеше като организиран и подреден човек, но безпорядъкът, който цареше върху бюрото и в кабинета му, отричаше напълно репутацията му на чистник и Болд не можеше да не се пита дали Ла Моя е забелязал промяната у него. Цялата стая бе пропита с миризмата на страха му.
Две дузини, а може би и повече, бели и сини листчета със записани върху им телефонни съобщения се търкаляха върху бюрото му. Това бяха все обаждания, на които Болд не бе отговорил, обаждания, към които не проявяваше никакъв интерес. Съвсем съзнателно пренебрегваше служебните си задължения; работата в отдела бе почти замряла.
Сред безпорядъка на бюрото се виждаха и други листчета с надраскани на ръка бележки, които, ако бъдеха подложени на пълен и задълбочен анализ, щяха да разкрият един объркан ум, един мъж, съпруг, баща, полицай… изпаднал в дълбок и непреодолим вътрешен конфликт. Край телефона имаше отворено шишенце с аспирин. Капачката му не се виждаше никъде. Порцеланова чаша, пълна с някаква мухлясала течност, която навремето сигурно е била чай. Няколко купчинки папки, покрити с дебел пласт прах. Ако някой от подчинените на Болд си позволеше да занемари до такава степен работното си място, той лично щеше да го накаже за немарливостта.
— Ами снимките са достатъчно убедителни — отвърна Ла Моя. — Гайдаря от Хамелин явно е светил маслото на Андерсън — последната снимка категорично доказва това. Снимката е направена на петнадесети март в четири часа и двадесет и две минути след обяд, което се потвърждава и от ъгъла на светлината. Два дни по-късно намираме Андерсън удавен в собствената му вана.
Болд, опитвайки се да се представи като адвокат на дявола, възрази:
— Самите снимки не са доказателство за извършено престъпление. На тях се вижда някакъв непознат субект, сниман на непознато за нас място. Снимките са свалени от компютърна дискета, която, според собствените ти думи, изобщо не е била споменавана на оперативките в четири часа, нито пък е била предоставяна на членовете на специалния отряд. Има ли документи, които надлежно да отразяват факта, че дискетата е била намерена в жилището на Андерсън?
— Всичко съм оправил. Хил е в течение.
— Добре. Да предположим, че като доказателствен материал снимките ще бъдат приети в съда. Но те не доказват никакво престъпление.
— Файлът носи името на Уайнстейн.
— Част от името на Уайнстейн — поправи го по-опитното ченге.
— При компютрите това е едно и също.
— Може да си прав, а може и да не си. — Не можеше да позволи на Ла Моя да предостави тези снимки на останалите членове на специалния отряд. Ако искаше да си осигури някакъв шанс да намери Сара, той трябваше лично да направи първия пробив, свързан с тях. Опита се да отгатне мотива, подтикнал Ла Моя да донесе снимките първо на него. Това не беше стремежът на добрия ученик да се изфука пред бившия си учител — Ла Моя искаше нещо повече от признание и похвала. Но какво? И дали Болд би могъл да го използва за собствените си цели?