Ла Моя като че ли се стъписа малко.
— Точно това си мислех. Да. Един цветен ксерокс ще свърши работа. Раздаваш им по една снимка и ги изпращаш да търсят пристана.
— Моите информатори не са много запознати с яхтклубовете. Те не са от това тесто, Джон. — Не можеше да приеме предложението на Ла Моя, без да събуди подозренията му. Никое ченге не си просеше доброволно допълнителна работа — всичките им усилия обикновено бяха насочени към стремежа да запазят собствения си периметър и служебното си положение. Болд трябваше да отхвърли предложението. — Би могъл да се възползваш от услугите на униформените полицаи.
— Ще изтече информация.
— Възможно е. — Болд знаеше дяволски добре, че ще стане точно така.
— Аз ти отпуснах четиридесет и осем часа, преди да разглася информацията за „Съвършен образ“ — припомни му Ла Моя и изигра точно коза, който Болд очакваше.
— Но аз сам си направих проучването. Това е малко по-различно — възрази Болд. Трябваше да впрегне всичката си воля, за да не се съгласи прекалено бързо.
— Седемдесет и два часа — примоли се Ла Моя. — Поработи със снимките три дни. След това ще ги покажа на останалите от специалния отряд.
— Четиридесет и осем часа. — На Болд му се искаше да работи с уликите седмица или две, а ето че настояваше за по-къс срок и от онзи, предложен му от Ла Моя.
— Ще ти е нужен цял ден само за да пуснеш снимките в обращение. Нали? Значи от момента, в който изкараш хората си на улицата, още четиридесет и осем часа. Толкова, колкото ти дадох и аз. — И тогава последва една думичка, която Ла Моя почти никога не използваше. — Моля те, сержант.
— Ти си се променил — отбеляза Болд, отгатвайки правилно, че Ла Моя ще приеме думите му като двусмислен комплимент.
— Ние не работим по случаи, а сключваме сделки — заяви Ла Моя, цитирайки дословно мъжа, седнал срещу него. — Един мъдър стар войник ми каза това преди доста време.
— Махай се оттук — рече Болд. Пръстите, с които стискаше снимките, лепнеха от пот.
Също като Ла Моя преди него и Болд разгледа снимките първо с увеличително стъкло, а после с бижутерска лупа. Прекара почти цял час, взирайки се в образите, и точно когато бе готов да се откаже, забеляза нещо, което бе пропуснал до този момент. Отново си припомни приказката за гората и дърветата.
Даде си сметка, че напоследък детективите внимателно оглеждаха сцената на престъплението и търсеха улики и доказателства, които после предаваха в лабораторията за изследване и анализ. Твърде често обаче тази практика се превръщаше в зависимост от лабораторията — в убеждение, че техниците знаят всички отговори. В резултат на което страдаше старомодната и изпитана през годините рутинна полицейска работа.
В продължение на цял час Болд се бе опитвал да открие върху снимките четлив регистрационен номер на кола, характерна част от пейзажа, някаква забележителност, която да го упъти. Търсил бе модели. И характерни отличителни белези.
Онова, което откри, можеше лесно да бъде пропуснато. Не беше знак, цифра или име. Беше нещо далеч по-простичко. И се намираше точно в средата на снимката.
40.
Домът на доктор Роналд Диксън представляваше внушителна триетажна къща във викториански стил, построена в западната част на Източна шестнадесета улица, близо до парк Волънтиър. Всекидневната бе украсена с мрамор и претъпкана с антики и скъпи килими. Имаше и голям роял „Стейнуей“, а двете канапета в средата на стаята, поставени едно срещу друго около ниска масичка за кафе от орехово дърво, бяха разположени перпендикулярно на камината. Горната й част бе облицована със светъл емайл, а вграденият в него стъклен часовник с голямо махало изпълваше помещението с постоянното си тиктакане.
Болд, който често посещаваше този дом, познаваше тази стая с най-големи подробности. Двамата с Дикси, който лично му отвори вратата, непрекъснато слушаха заедно и си разменяха любими джазови изпълнения. Дикси му благодари, че е дошъл толкова бързо.
— Ти говореше така, сякаш въпросът не търпи отлагане — отвърна Болд, припомняйки си настоятелната покана на Дикси. Тяхното приятелство продължаваше вече десетилетия. Дикси рядко, ако не и никога досега, не го бе молил за услуга.
Домакинът покани Болд във всекидневната. Лейтенантът зави по коридора и изведнъж се закова на мястото си — обърна се назад към един от най-близките си и доверени приятели, а после отново насочи поглед към стаята и към хората, които го очакваха вътре. Това беше капанът! Първият импулс на Болд бе да побегне обратно. Да избяга и никога повече да не се доверява на когото и да било.